Орсън Кард - Ксеноцид

Може би час след напускането на Якт Валънтайн най-после изключи компютъра и стана, за да се оттегли в каютата си. Подтикната от нещо обаче, изведнъж спря и заговори на глас:

— Джейн? Джейн?

Никакъв отговор.

Нямаше логика да очаква ответ. Миро беше този, който носеше вграден в ухото кристал. Миро и Ендър. Колко хора можеше да наблюдава Джейн едновременно? Може би двама е най-големият брой, с който можеше да се справи.

А може би две хиляди. Или два милиона. Какво можеше да знае Валънтайн за едно същество, което се носеше като призрак сред филотичната мрежа? Дори Джейн да можеше да я чуе, Валънтайн нямаше никакво право да очаква, че ще й се отзове.

Валънтайн спря в коридора между вратата на Миро и каютата, която обитаваха с Якт. Вратите не бяха звукоизолирани. От стаята им се чуваше лекото хъркане на Якт. Тя чу и друг звук. Дишането на Миро. Той не спеше. Може би плачеше. След като беше отгледала три деца, тя безпогрешно разпознаваше това неспокойно, тежко дишане.

„Той не е мое дете. Не трябва да се меся.“

Валънтайн бутна вратата — тя се отвори безшумно, върху леглото падна лъч светлина от коридора. Миро веднага спря да плаче и вдигна към нея подути очи.

— Какво искаш? — попита.

Тя влезе и седна на пода до койката, така че приближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Никога не си плакал за себе си, нали? — попита.

— Два пъти.

— Тази вечер обаче плачеш за нея.

— Колкото за нея, толкова и за себе си.

Валънтайн се наведе, прегърна го и притисна главата му до рамото си.

— Не — опита да се противопостави той, но не се отдръпна.

Протегна непохватно ръка. Останаха прегърнати няколко минути. Може би това му помагаше. Валънтайн нямаше как да разбере. Той бързо се успокои. Отдръпна се в другия край на леглото.

— Съжалявам.

— Няма защо.

— Не казвай на Якт — прошепна той.

— Няма нищо за казване. Добре си поговорихме.

Тя стана и излезе, като внимателно затвори вратата след себе си. Той бе добро момче. Харесваше й, че се интересува от мнението на Якт за него. А и какво означаваха за тях неговите сълзи на самосъжаление? И тя плачеше понякога. Тъгата, напомни си Валънтайн, е най-вече израз на самосъжаление у скърбящия.

— Ендър казва, че когато военната флотилия на Междузвездния конгрес ни достигне, ще унищожи този свят,

— Интересно.

— Не се ли боиш от смъртта?

— Ние нямаме намерение да сме тук, когато пристигнат.

Цинджао не беше вече малко момиченце, криещо разкървавените си ръце. В момента, в който доказа, че е богоизбрана, животът й се промени и десет години след този ден тя вече приемаше гласа на боговете и ролята, която получаваше от това в обществото. Научи се да приема привилегиите и даровете, дадени й всъщност като израз на почит към боговете; както я учеше баща й, тя не се възгордяваше, а напротив — ставаше все по-скромна след всяко, все по-тежко бреме, с което хората и боговете я товареха.

Приемаше задълженията си сериозно и намираше радост в тях. През последните десет години бе преминала през усилен, мъчителен процес на обучение. Тялото й се оформи и тренира в компанията на други деца — с тичане, плуване, яздене, бой с; мечове, бой с пръчки, бой с кости. Заедно с другите деца тя запаметяваше езици — Старк, общия междузвезден език, който се използваше в компютрите; древнокитайски, на който се пееха древните песни и който се пишеше с красиви йероглифи върху оризова хартия или фин пясък; и новокитайски, използван в ежедневни разговори и изписван с обикновени букви, върху проста хартия или пръст. Никой освен самата Цинджао не се изненадваше от това, че учеше езиците много по-лесно, бързо и цялостно от останалите деца.

Другите учители я обучаваха отделно. Така тя усвои естествените науки и историята, математиката и музиката. Всяка седмица прекарваше половин ден с баща си, показваше му какво е научила и изслушваше мнението му. Похвалите му я караха да се връща в стаята си, танцувайки от радост; дори лекият му упрек я принуждаваше да прекарва часове в проследяване на дървесинни жилки по дъските на пода в класната си стая, докато не се почувства отново достойна да се завърне към учението.

Друга част от обучението й бе изключително нейна тайна. Тя наблюдаваше как баща й успява да отлага ритуалите на почит към боговете. Знаеше, че когато боговете изискват от човек да изпълни ритуала на пречистване, нуждата да се подчиниш е неустоима. И въпреки това баща й по някакъв начин й устояваше — поне достатъчно дълго, за да може винаги да изпълнява ритуалите насаме. Цинджао жадуваше да има такава сила и затова започна да я възпитава у себе си. Когато боговете я караха да се чувства потискащо недостойна и очите й започнеха да търсят по-тъмни жилки по дъските или изпитваше нужда да измие непоносимо мръсните си ръце, тя изчакваше, опитваше да се съсредоточи върху случващото се в момента и да отлага ритуала на подчинение колкото може повече.