Орсън Кард: Ксеноцид

„Най-сетне — помисли си тя. — Най-сетне им угодих. Най-сетне изпълнявам точно волята им.“

Когато се прибра, единственото й желание бе да заспи. Слугите, останали в къщата обаче, следяха репортажите по холографския дисплей в кухнята. Цинджао почти никога не гледаше новините по холовизията, получаваше цялата необходима информация от компютъра си. Прислужниците обаче изглеждаха толкова сериозни и разтревожени, че тя влезе и застана сред тях.

Епидемията покосяваше наред цялото население на Път. Карантинните мерки се оказваха неефективни или винаги се предприемаха твърде късно. Говорителката вече се беше възстановила от болестта и съобщи, че досега нямало нито един починал, макар че всички сфери на живота били засегнати. Вирусът бил изолиран, но умирал прекалено бързо, за да бъде изучен.

— Явно някаква бактерия го унищожава почти веднага след излекуването на болния. Боговете наистина са благосклонни, щом ни позволяват да оздравеем толкова бързо — коментираше тя.

„Глупаци — мислеше си Цинджао. — Ако боговете искаха да се излекувате, изобщо нямаше да ви изпращат епидемия.“

Изведнъж осъзна, че тя е глупачката. Разбира се, че боговете ще изпратят и болестта, и лекарството. Щом заразата е дошла заедно с изцелението, значи точно боговете са ги изпратили. Как можеше да нарече такова нещо глупаво! Това бе равносилно на обида за самите богове.

Тя потръпна и зачака последствията от божия гняв. Беше прекарала толкова много часове, без да се самопречисти, че сега наказанието трябваше да е изключително тежко. Дали пак щеше да се наложи да проследи всички дървесинни жилки в стаята си?

Не почувства обаче нищо. Никаква нужда да проследява дървесинни жилки. Никаква нужда да се измие.

Тя погледна ръцете си. Бяха кални, но това не я притесняваше ни най-малко. Можеше да ги мие или не, стига да поиска.

За миг почувства невероятно облекчение. Възможно ли бе баща й, Сиванму и онова чудо Джейн да са били прави през цялото време? Нима наистина генетичната промяна, причинена от тази епидемия, я беше освободила от отвратителното престъпление, извършено от Конгреса преди векове?

Сякаш отгатнала мислите й, говорителката зачете документа, който сега трябваше да се появи на всеки компютър на планетата. Той гласеше, че епидемията била дар от боговете, с който те освобождавали народа на Път от генетичната промяна, причинена им от Конгреса. Досега генетично предопределените умствени заложби винаги се свързвали с подобно на ОКР състояние, чиито жертви се определяли като богоизбрани. След преминаването на болестта обаче хората щели да открият, че високите интелектуални възможности са предадени на всички жители на Път, а богоизбраните, които досега носели ужасно бреме, били освободени от постоянната нужда за самопречистване.

— В този документ се казва, че сега целият свят е пречистен. Боговете ни приеха — продължи с треперещ глас говорителката. — Не е известно откъде е дошъл документът. Компютърният анализ не може да го свърже със стила на никой известен автор, фактът, че се появи едновременно на милиони компютри, говори, че създателят му притежава невъобразима мощ. — Тя се поколеба и продължи с още по-плах тон: — Ако тази недостойна говорителка може да зададе един въпрос с надеждата мъдрите да го чуят и да отговорят от висотата на разума си, не е ли възможно самите богове да са ни изпратили това послание, за да разберем величието на подаръка им за народа на Път?

Цинджао послуша още малко, гневът й не спираше да расте. Очевидно този документ бе съчинен и разпространен от Джейн. Как смееше да твърди, че знае какво искат боговете! Твърде далеч бе стигнала. Този документ трябваше да бъде опроверган. Джейн трябваше да бъде разкрита, а също и целият заговор на Лузитания.

Прислужниците я гледаха. Тя срещна погледа на всички, един по един.

— Какво искате да ме попитате?

— О, господарке — заговори Мупао, — прости любопитството ни, но в тази емисия ни съобщават новини, които бихме приели за истина само ако ги чуем от твоята уста.

— Какво мога да знам аз? Аз съм само глупавата дъщеря на един велик човек.

— Ти си една от богоизбраните, господарке.

„Много мило да говориш така, Мупао“ — помисли си Цинджао.

— Цялата тази нощ, докато ни носеше храна и вода, докато ни водеше сред останалите болни, за да се грижим за тях, ти нито веднъж не се извини, че трябва да се самопречистиш. Никога не сме те виждали да го отлагаш толкова дълго.