Орсън Кард: Ксеноцид

— Аз винаги съм доволен. Аз съм такъв, какъвто съм, независимо как съм се развивал.

— Но въпреки това не си свободен.

— Ние все още трябва да загубим живота си, за да предадем генетичното си наследство.

— Бедният глупак. Мислиш ли, че дори аз, Парицата на кошера, съм свободна? Мислиш ли, че човеците, след като родят децата си, могат да са истински свободни? Ако за теб животът означава независимост, пълна свобода да правиш каквото искаш, тогава никой от нас, разумните същества, не е жив. Никой от нас не може да бъде напълно свободен.

— Пусни корени, приятелко моя, и тогава ми разправяй колко малко свобода си имала, преди да се вкорениш.

Сиванму и господарят Хан стояха на брега на реката на неколкостотин метра от дома си. Джейн ги беше предупредила да очакват посетител от Лузитания. И двамата разбраха, че пътуването със свръхсветлинна скорост е постигнато, но предполагаха, че космическият кораб е спрял на орбита около Път, че гостът се е прехвърлил на планетата и сега е на път към тях.

Противно на очакванията им на речния бряг пред тях се появи някакво смешно малко метално съоръжение. Вратата се отвори. Отвътре излезе някакъв мъж. Млад — едър, бял, но с приятна външност. Носеше една-единствена епруветка.

Той се усмихна.

Сиванму никога не беше виждала такава усмивка. Той гледаше през нея, сякаш притежаваше душата й. Сякаш я познаваше по-добре, отколкото самата тя.

— Сиванму — каза той, — Майката — Повелителка на Запада. И Фейдзъ, великият учител на Път.

Той се поклони и те му отвърнаха със същото.

— Задачата ми тук е кратка — продължи мъжът и подаде епруветката на господаря Хан. — Ето го вируса. Веднага щом си тръгна (защото нямам желание и аз да претърпявам тази генетична промяна), изпий съдържанието й. Предполагам, че има вкус на гной или на нещо не по-малко отвратително, но това да не те смущава. След това се срещни с колкото се може повече хора, у дома си и в града. След около шест часа ще започне да ти прилошава. С малко късмет до два дена всички симптоми ще преминат. Всички. — Той се усмихна. — Стига толкова лудешки танци, а, господарю Хан?

— На никого няма да му се налага повече да ни се кланя. Готови сме да разпространим веднага посланията си.

— Не бързайте, преди да се уверите, че сте заразили достатъчно хора.

— Разбира се. Твоята мъдрост ме учи да бъда предпазлив, макар че сърцето ми ме кара да бързам и да обявя идването на победната революция, която ще ни донесе тази милостива зараза.

— Да, много добре — каза гостът; след това се обърна към Сиванму: — Ти обаче нямаш нужда от този вирус, нали?

— Не, господине.

— Джейн казва, че ти си най-умното човешко същество, което е виждала.

— Джейн е прекалено щедра в похвалите си.

— Не, тя ми показа данните.

Непознатият я изгледа от глава до пети. Собственическото му изражение никак не й хареса.

— Няма нужда да си тук, когато избухне епидемията. Всъщност по-добре да заминеш преди това.

— Да замина ли?

— Какво можеш да очакваш тук? — попита непознатият. — Няма значение каква революция ще избухне, ти ще си останеш все същото слугинче, дете на родители от нисшата класа. Можеш да хвърлиш всички усилия, за да промениш нещата, но пак ще си останеш прислужница, макар и необичайно умна. Ела с мен и ще влезеш в историята. Ще правиш история.

— Да дойда с вас и какво да правя?

— Ще сринем Конгреса, разбира се. Ще пречупим краката им и ще ги оставим да пълзят към домовете си. Ще направим всички колонии равноправни членове на държавата, ще унищожим корупцията, ще разкрием всички мръсни тайни и ще спрем Лузитанската флотилия, преди да извърши едно безумие. Ще дадем равни права на всички видове рамани. Мир и свобода.

— И вие възнамерявате да направите всичко това?

— Не сам.

Тя си отдъхна.

— Ще имам теб — добави той.

— За какво?

— Да пишеш. Да говориш. Да правиш всичко, с което можеш да ми помогнеш.

— Ама аз съм неука, господине. Господарят Хан едва започна да ме обучава.

— Кой си ти? — попита господарят Хан. — Как очакваш от едно скромно момиче да се съгласи да дойде с теб?

— Скромно момиче ли? Тази ли, която продава плътта си на един надзирател, за да й позволи да говори с богоизбрана девойка, която може да я наеме за доверена прислужница? Не, господарю Хан, тя може да се преструва на скромна, но това е, защото е хамелеон. Мени си цвета винаги когато мисли, че може да изкопчи някаква изгода.

— Аз не съм лъжкиня, господине — възрази Сиванму.