Орсън Кард - Ксеноцид

— На фона на червеното небе, изглежда, сякаш вътре гори огън.

Отпи от течността — бавно, за да усети вкуса й. Макар че разтворът беше горчив и оставаше неприятен привкус.

— Мога ли да ти идвам на посещение?

— Веднъж месечно.

Отговорът й дойде толкова бързо, че на Ендър му стана ясно, че вече е обмислила въпроса; нямаше смисъл да я убеждава за по-чести срещи.

— В такъв случай очаквай ме по веднъж на всеки месец.

— Докато станеш готов да се присъединиш към мен.

— Докато ти станеш готова да се върнеш при мен — отвърна той.

Знаеше обаче, че тя никога няма да се огъне. Новиня не беше от хората, които лесно променят решенията си.

Това може би трябваше да го ядоса. Може би трябваше да поиска да се освободи от този брак, който не можеше да консумира. Не се сещаше обаче за какво би му послужила тази свобода.

„Сега нищо не зависи от мен — даде си сметка той. — Нищо. Аз изпълних задачата си и отсега нататък моето влияние върху бъдещето ще зависи само от делата на децата ми — от чудовището Питър и невъзможно съвършеното дете Вал.

Ами Миро, Грего, Куара, Ела, Олядо — не са ли и те мои деца? Не мога ли да твърдя, че и аз съм участвал в създаването им, макар да са родени от любовта на Либо и от тялото на Новиня години преди да дойда на тази планета?“

Едва по тъмно той намери младата Вал, макар че не знаеше защо изобщо я е търсил. Тя беше у Олядо заедно с Пликт; но докато Пликт стоеше облегната на стената с безизразно лице, Вал играеше с децата на Олядо.

„Естествено, че ще си играе с тях — замисли се Ендър. — Самата тя още е дете, независимо какви знания и жизнен опит е получила от мен.“

Докато я наблюдаваше от вратата обаче, той забеляза, че тя не си играе еднакво с всички деца. Нимбо бе този, на когото отделяше най-много внимание. Момчето, което се беше опарило, не само в прекия смисъл, в нощта на клането. Играта им бе простичка, но не им даваше възможност да разговарят. Въпреки това между Нимбо и младата Вал протичаше оживен безмълвен разговор. Тя му се усмихваше топло, не както една жена насърчава обожател, а по-скоро като мълчалив израз на любов и доверие на една сестра към брат й.

„Тя ще го излекува — помисли си Ендър. — Също както Валънтайн излекува мен преди толкова години. Не с думи. С присъствието си.

Възможно ли е да съм я създал и с това умение? Толкова ли истински и ярък е бил образът й в мен? Тогава може би и Питър притежава всичко от истинския ми брат — всички опасни и жестоки качества, но и тези, които създадоха новия ред.“

Ендър сам не вярваше в това. Младата Вал може да лекуваше душите на другите с погледа си, но Питър не можеше да е наследил нищо от онези качества. Той притежаваше онова лице отпреди толкова години, което Ендър бе гледал в „Игра на фантазията“, в една ужасна стая, където бе умирал безброй пъти, докато най-после придобие някое от качествата на брат си.

„Аз приех Питър в себе си и унищожих един цял народ. Приех го и извърших ксеноцид. През всичките тези години оттогава съм си мислил, че съм се очистил от него. Че се е махнал. Но той никога няма да ме остави.“

В идеята да се оттегли от света и да се присъедини към ордена на „Деца на Христовия ум“ имаше много привлекателни страни. Може би там двамата с Новиня щяха да се очистят от демоните, живели в тях толкова години. Новиня никога не е притежавала такъв душевен мир като сега, мислеше си той.

Младата Вал го забеляза, приближи се до него.

— Какво правиш тук? — попита.

— Търсех те.

— С Пликт решихме да прекараме вечерта у Олядо.

Тя погледна Нимбо и се усмихна. Момчето се ухили глуповато.

— Джейн каза, че ще пътуваш с кораба — каза тихо Ендър.

— Щом Питър може да побере Джейн в себе си, значи и аз мога. Миро също идва. Ще търсим обитаеми светове.

— Само ако ти искаш да отидеш.

— Стига глупости. Кога си правил само онова, което искаш? Ще постъпя както е нужно.

Замълчаха.

— Само за това ли дойде? — попита тя след малко.

— Предполагам — кимна Ендър.

— Или защото ти се иска да бъдеш такова дете, каквото беше, когато за последен път видя лице като моето?

От тези думи го заболя — повече, отколкото когато Питър не го разбра правилно. Това го зарадва. Значи още му оставаше личен живот.

— Срам ли те е от мен? — попита тя.

— По-скоро съм объркан. Да издам подсъзнанието си пред всички. Не се срамувам обаче. Не и от теб. — Той погледна Нимбо, после пак нея. — Остани тук и довърши каквото си започнала.

Тя се усмихна леко: