Орсън Кард - Ксеноцид

— Не забравяй, че аз също нося източника на всички мъдрости — напомни той. — Тя ще ти показва какво правя, ако изобщо те интересува. Ако не ме забравиш още в момента, в който замина.

— Няма да те забравя — каза Ендър.

— Можеш да дойдеш с мен.

— И да рискувам да създам още такива като теб в Отвъдното?

— Няма да откажа компанията.

— Гарантирам ти, Питър, ти ще се намразиш сам толкова, колкото те мразя аз.

— Никога, аз не съм изпълнен със самоненавист като теб, бедно, преследвано от чувство за вина оръдие в ръцете на по-способни и по-силни мъже. И ако не искаш да ми осигуриш компания, аз ще си намеря по пътя.

— Не се съмнявам.

Захарчетата и шишенцата стигнаха до тях; те ги поеха.

— Вкусът на свободата — отбеляза Питър. — Сладко.

— Нима? Ние унищожаваме един вид, който никога не сме разбирали.

— Знам какво искаш да кажеш. Много по-сладка е победата, когато съзнаваш колко пълен е разгромът на противника.

С тези думи Питър най-после се махна.

Ендър остана до края на церемонията и разговаря с много от присъстващите: с Човек и Рутър, разбира се, и с Валънтайн, Ела, Уанда и Миро.

Оставаше му да направи още едно посещение. Посещение, което бе правил неколкократно, за да бъде пропъден всеки път, отпратен без една дума дори. Сега обаче Новиня излезе да го посрещне. И вместо изпълнена с гняв и мъка, тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Най-после постигнах вътрешен мир — каза тя. — И знам, че гневът ми към теб е бил небогоугоден.

Ендър се зарадва да чуе това, но остана изненадан от изразните й средства.

Кога беше говорила Новиня за богоугодност?

— Аз осъзнах, че може би момчето ми е изпълнявало желанието на Господ — продължи тя. — Че не е било възможно да го спреш, защото Господ е искал да го прати при пекениносите, за да предизвика събитията, довели до всичките тези чудеса. — Тя заплака. — Миро е изцелен. О, Господ наистина е милостив! И когато умра, пак ще мога да се събера с Куим на небето…

„Тя е приела вярата — помисли си Ендър. — След толкова години на презрение към Църквата, през които участваше в службите само защото нямаше начин да отсъства, ако иска да е гражданин на Лузитания… Само за няколко седмици Децата на Христовия ум са я покръстили. Радвам се за това. Защото говори с мен.“

— Андрю. Искам отново да се съберем.

Той протегна ръце да я прегърне, искаше му се да заплаче от радост, но тя се отдръпна.

— Не ме разбра — каза тя. — Няма да се върна у дома с теб. Сега тук е моят дом.

Тя бе права — не я беше разбрал. Сега обаче я разбираше. Тя се беше обрекла за цял живот на този орден, в който можеха да влизат само съпружески двойки, за да дадат обет за въздържание в най-добрите години на брака си.

— Новиня, аз нямам нито вяра, нито воля да бъда от Децата на Христовия ум.

— Когато имаш, ще те чакам тук.

— Това ли е единствената ми надежда да бъда с теб? Да се отрека от любовта към тялото ти, за да се радвам на компанията ти?

— Андрю — прошепна тя. — Аз копнея за теб, но през всичките тези години носех един голям грях — прелюбодеянието — и единственият начин да го изкупя е, като отрека плътското и се обрека на духа. Ще го направя сама, ако трябва, но с теб… О, Андрю, колко ми липсваш!

„И ти ми липсваш“ — помисли си той.

— Липсваш ми ужасно — прошепна, — но не искай това от мен. Живей като моя съпруга до изтичането на младостта ни, а когато плътското влечение отслабне, ще можем заедно да се върнем тук. Тогава ще съм щастлив.

— Не разбираш ли? Аз съм се зарекла. Дала съм клетва.

— На мен също.

— Трябва ли да наруша обета си пред Господ, за да спазя клетвата си пред теб?

— Господ ще те разбере.

— Колко е лесно за онези, които никога не чуват гласа му, да обявяват какво ще разбере и какво — не.

— Ти чуваш ли гласа му?

— Чувам песента Му в сърцето си, както го е чувал Псалмописеца. „Господ е пастир мой. В нужда няма да остана.“

— Двайсет и трети. А аз чувам само Двайсет и втори. Тя се усмихна тъжно:

— „Защо си ме оставил“?

— И онази част за биковете на Башан. Винаги съм се чувствал заобиколен от бикове.

Тя се засмя:

— Ела, когато си готов. Ще те чакам. И понечи да си тръгне.

— Чакай.

Новиня се извърна.

— Донесох ти противовирусната бактерия и Реколада.

— Гордостта на Ела. Аз не бих могла да го постигна, знаеш ли? Нищо не сте загубили от това, че изоставих работата си. Времето ми бе изтекло и тя отдавна ме беше надминала.

Новиня взе захарчето, изчака да се разтопи и преглътна. След това вдигна шишенцето на светлината на залязващото слънце.