Орсън Кард - Ксеноцид

— Но аз още не съм се покаяла! — възкликна момичето.

— Ти няма за какво да се покайваш — отвърна свещеникът. — Епископът ми го каза, преди да дойдеш — ти не си била тук по време на извършването на греха, следователно няма нужда да се покайваш.

Младата Вал го погледна тъжно.

— Аз съм създадена от друг, не от Господ. Затова епископът не иска да ме приеме. Никога няма да получа причастие, докато той е жив.

Свещеникът изглеждаше много опечален от тези думи — невъзможно бе да не изпитва съжаление към младата Вал, защото простосърдечието и миловидността й я правеха да изглежда толкова крехка, така че онзи, който я обидеше по някакъв начин, не можеше да не се чувства гузно, че е наранил такова нежно създание.

— Ще изчакаме решението на папата — рече той. — Това е много деликатна ситуация.

— Знам — прошепна младата Вал, след което се върна между Пликт и Валънтайн.

„Раменете ни се докосват — помисли си Валънтайн. — Дъщеря, която е толкова еднаква с мен, сякаш съм я клонирала преди тринайсет години.

Аз обаче не съм искала друга дъщеря, още по-малко — копие на самата мен. Тя го знае. Чувства го. И затова страда от нещо, което аз никога не съм изпитвала — чувства се нежелана и необичана от онази, на която най-много прилича.

Какво изпитва Ендър към нея? И той ли би искал да я няма? Или копнее да й е брат, както бе мой по-малък брат преди толкова години? Когато съм била на тази възраст, Ендър още не беше извършил ксеноцида. Ала тогава не беше Говорил и от името на мъртвите. «Царицата на кошера», «Хегемона», «Животът на Човек» — всичко това тепърва предстоеше да бъде написано. Той беше просто едно дете, объркано, отчаяно, уплашено. Как може да копнее за онова време?“

Скоро се появи и Миро, допълзя на колене до олтара и целуна пръстена. Макар че епископът го беше освободил от всякаква отговорност, той държеше да се покае заедно с всички останали. На Валънтайн, разбира се, не й убягна, че много от присъстващите започнаха да шушукат, докато минаваше покрай тях. Всеки в Лузитания, който го бе познавал преди мозъчната травма, признаваше, че е станало чудо — съвършено възстановяване на стария Миро.

„Аз не съм те познавала тогава, Миро — помисли си Валънтайн. — Винаги ли си имал този замечтан, замислен поглед? Може би тялото ти е излекувано, но ти все още помниш болката. Дали това те е направило по-студен? Или по-отзивчив?“

Той дойде и седна до нея, на мястото, което иначе трябваше да заеме Якт, ако не беше все още в орбита. Веднага след унищожаването на Десколадата някой трябваше да донесе на Лузитания хиляди замразени микроби, растителни и животински видове, които да помогнат за саморегулирането на климата на планетата. Това бе правено на много други светове, но случаят беше по-деликатен, защото новозаселените организми не биваше да изместват местните видове, от които зависеше животът на пекениносите. Якт работеше за общото благо, но въпреки това на Валънтайн й липсваше — тя копнееше за присъствието му. Миро не можеше да замести съпруга й, най-вече защото новото му тяло ясно й напомняше за извършеното отвъд.

„Ако отида там, какво ще създам аз? Съмнявам се, че ще доведа още някого, защото в мен не живее друга душа. Дори моята, страхувам се. Какво е моето страстно ровене в историята, ако не търсене на човечност? Другите намират човешкото, като погледнат в собствените си сърца. Само на изгубените души се налага да търсят извън себе си.“

— Почти всички се изредиха вече — прошепна Миро. Значи службата щеше да започне скоро.

— Готов ли си да се освободиш от греховете си? — прошепна Валънтайн.

— Както обясни епископът, той ще прогони греховете само на това ново тяло. Пак ще се наложи да се изповядам и покая за онези, които съм оставил в старото. Тогава, разбира се, не бях способен на много смъртни грехове, но въпреки това има предостатъчно завист, злоба, самосъжаление. Още се чудя дали да се изповядам за самоубийство. Когато старото ми тяло се разпадна на прах, то следваше желанието на сърцето ми.

— Не трябваше да ти връщат гласа. Сега бръщолевиш глупости само за да се наслаждаваш на звученето му.

Той се усмихна и я потупа по ръката.

Епископът започна службата с молитва, в която благодареше на Господ за постигнатото в последните месеци. Очевиден бе пропускът да спомене създаването на двете нови човешки същества, макар че изцелението на Миро беше приписано изцяло на Бог. Той извика Миро и почти веднага го кръсти, след това, тъй като не бяха на литургия, епископът пристъпи направо към проповедта си: