Орсън Кард - Ксеноцид

Тъй като Ела беше тази, която бе донесла щама Реколада от Отвъдното, те й позволиха да остане за кратко сама до ствола на Плантър. Тя обгърна с ръце стройното стъбло; как й се искаше само да има малко повече живот в него. Дали аюата на Плантър бе загубена, дали скиташе в небитието на Отвъдното? Или Господ беше взел душата му и я бе занесъл на небето, където да може да общува със светците?

„Плантър, моли се за нас. Застъпи се за нас. Както блажените ми дядо и баба се застъпиха пред Отца, иди при Христос и го помоли за милост към всичките ти братя и сестри. Нека Реколадата пренесе Глас в третия живот, за да можем с чиста съвест да я разпространим по света, за да замести убийствения вирус. Тогава лъвът наистина ще може да легне до агнето и да се възцари мир.“

Ела изпитваше съмнения не за пръв път. Сигурна бе, че подходът й е правилен — нямаше никакви скрупули за унищожаването на вируса на Десколадата на цялата Лузитания. Не беше сигурна обаче, че е трябвало да създава Реколада въз основа на старите щамове на Десколадата. Ако наистина последните разновидности на Десколадата тласкаха пекениносите към агресия, към желание да заселват нови светове, със сегашните си действия тя би трябвало да възстановява „естественото“ състояние отпреди пристигането на човешките заселници. Само че предишните условия се дължаха в абсолютно същата степен на Десколадата, както настоящите — просто им се струваха по-естествени, защото бяха съществували преди идването на човека.

Значи със същия успех действията й можеха да се разглеждат като съзнателна промяна на поведението на целия вид, за да се отстрани част от агресивността му и да се намали вероятността от сблъсъци с човешкото население.

„В момента аз ги правя добри християни, независимо дали им харесва, или не. Одобрението на Рутър и Човек обаче не намалява отговорността ми, ако това се окаже вредно за пекениносите.

О, Господи, прости ми, че си играя на бог с живота на тези твои деца. Когато аюата на Плантър се изправи пред Теб и се застъпи за нас, вслушай се в молитвата му — но само ако Ти решиш да допуснеш тази промяна. Помогни ни да сторим добро, но спри ни, ако несъзнателно вършим зло. В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин.“

Тя обърса една сълза от страната си с пръст и го допря до гладката кора на Плантър.

„Ти не можеш да усетиш това, Плантър, но ще го почувстваш по някакъв начин, сигурна съм. Господ няма да позволи на такава благородна душа като твоята да се загуби в мрака.“

Време беше. Тя почувства лекото докосване от ръцете на братята, те я поведоха към лабораторията, където Глас чакаше в изолатора да премине в третия си живот.

При посещенията на Ендър при Плантър пекениносът бе лежал заобиколен от медицинска апаратура. Сега изолаторът изглеждаше съвсем различно. Глас изглеждаше съвършено здрав и макар че бе свързан с всички мониторни съоръжения, не беше прикован към леглото. Жизнен и весел, той едва сдържаше нетърпението си.

Сега, след пристигането на Ела и останалите пекениноси, всичко можеше да започне.

Единствената преграда, поддържаща изолацията му сега, бе деструктуриращото поле; отвън пекениносите, събрани да наблюдават, можеха да видят всичко. Те единствени гледаха сцената открито. Може би от уважение към чувствата им или заради жестокостта на ритуала всички човеци се бяха сврели в лабораторията, където само едно малко прозорче и мониторите им позволяваха да видят какво всъщност се случва на Глас.

Глас изчака облечените в стерилни костюми братя да влязат при него с дървени ножове в ръце, преди да откъсне няколко стръка капим и да ги сдъвче. Това беше упойката, която щеше да направи болката поносима. За пръв път обаче един брат, преминаващ в третия живот, поемаше трева, несъдържаща вируса на Десколадата. Ако новият щам на Ела беше сполучлив, капимът щеше да подейства по съвършено същия начин, както нормалната лузитанска трева.

— Ако премина в третия живот — каза Глас, — заслугата ще е само на Господ и на Плантър, не моя.

Споменаването на Плантър в последните му думи бе съвсем уместно, но това не променяше факта, че името на мъченика караше много от присъстващите хора да плачат. Макар да ие познаваше много добре поведението на пекениносите, Ендър не се съмняваше, че тихото тракане, което се чуваше от редиците им, също е плач или израз на някаква друга емоция, подходяща за случая. Глас обаче грешеше, ако смяташе, че не заслужава да бъде почитан и той. Всички съзнаваха, че неуспехът е напълно възможен и въпреки надеждата никой не можеше да е сигурен, че щамът Реколада ще успее да прехвърли един брат в третия живот.