Орсън Кард - Ксеноцид

Облечените в изолационни костюми братя вдигнаха ножовете си и се заеха за работа.

„Този път тази чест не се падна на мен — помисли си Ендър, — слава Богу.“

Той обаче не извърна очи като много от присъстващите в лабораторията. Кръвта не беше нещо ново за него и макар че това не правеше изживяването по-приятно, той поне знаеше, че ще издържи. Щом Глас можеше да изтърпи това действие над себе си, Ендър трябваше да изтърпи да го гледа. Точно това се очаква от един Говорител на мъртвите, нали? Да бъде свидетел. Той продължи да наблюдава внимателно ритуала — братята разпориха тялото на Глас и заровиха органите му в земята, за да може дървото му да започне да расте още докато умът му е жив. През цялото време Глас не помръдна, не издаде нито звук, с който да покаже, че чувства болка. Или храбростта му бе невъобразима, или Реколадата действаше добре и в тъканите на тревата, така че тя да запази упойващите си свойства.

Накрая всичко свърши и братята, взели участие в ритуала, преминаха през обеззаразяващата камера. Там, след като дрехите им бяха дезинфекцирани, се съблякоха и се върнаха голи в лабораторията. Изглеждаха тържествено сериозни, но Ендър усещаше възбудата им. Всичко беше минало добре. Тялото на Глас бе реагирало нормално. След броени часове, може би минути, щяха да се появят първите листа на новото дърво. И те бяха сигурни, в сърцата си, че това ще стане.

Ендър забеляза също, че един от тях е свещеник. Почуди се какво ли би казал епископът, ако научи. Старият Перегрино бе проявил голяма гъвкавост при приемането на чуждородния вид в католическата вяра и в нагаждането на религиозните служби към техните обичаи. Без съмнение обаче епископът никак нямаше да хареса участието на свещеници в ритуали, които, макар и да напомняха много на разпъването на кръст, не бяха приети в християнството. Е, тези братя знаеха какво правят. Независимо дали ще решат да кажат на епископа за участието на свещеника в ритуала, или не, Ендър нямаше да го спомене; както и останалите хора, наблюдавали сцената, ако изобщо бяха забелязали.

Да, дървото растеше, при това много буйно, листата се появяваха бързо. Щяха да минат обаче много часове, може би и дни, докато стане ясно дали е дърво-баща, дали съзнанието на Глас още живее в него. През това време дървото трябваше да остане в пълна изолация.

„Да можех и аз да намеря място, където да остана в изолация — помисли си Ендър, — където да обмисля на спокойствие странните неща, които ми се случиха.“

Той обаче не беше пекенинос и страданията му не бяха причинени от вирус, който може да бъде унищожен. Болестта му произлизаше от корените на самоличността му и той не знаеше дали е възможно да се отърве от нея, без да се самоунищожи.

„Може би — размишляваше той — Питър и Вал представляват цялостната ми същност, може би, ако изчезнат, няма да остане нищо от мен. Каква част от душата ми, кое мое действие не могат да бъдат обяснени като плод на тяхната воля в мен?

Нима представлявам едно обединение на брат ми и сестра ми? Или на разликите между тях? Каква ли е странната аритметика на душата ми?“

Валънтайн се опитваше да сдържа раздразнението си от младото момиче, което Ендър бе довел от Отвъдното. Знаеше, разбира се, че това е по-ранната й самоличност, каквато я помнеше той, и дори смяташе за доста мило от негова страна да носи в сърцето си толкова ярък спомен от младите й години. Само тя от всички на Лузитания разбираше защо точно този млад образ живее в съзнанието му. По онова време той бе във военното училище, напълно откъснат от семейството си. Макар че той нямаше откъде да го разбере, тя съзнаваше, че родителите им са го позабравили. Не забравили за съществуването му, разбира се, но свикнали с отсъствието му. Той просто не беше там, те нямаха задължения към него. Бяха го поверили на държавата, бяха се отървали от него. Щяха да го чувстват по-близък, ако беше мъртъв; сега дори нямаха гроб, на който да носят цветя. Валънтайн не ги упрекваше за това — то просто показваше, че са гъвкави и способни да се нагаждат. Тя обаче не бе в състояние да следва примера им. Ендър винаги беше с нея, в сърцето й. И когато след сблъсъка с изпитанията във военното училище Ендър бе решил да се откаже от всичко — когато всъщност бе обявил стачка, — офицерът, натоварен със задачата да го превърне в безволево оръдие, дойде при нея. Върна я при Ендър. Даде им време да бъдат заедно — същият човек, който ги беше разделил и бе оставил такива рани в сърцата им. Тогава тя излекува брат си — достатъчно, за да го накара да се върне към задачата си за спасяване на човечеството, като унищожи бъгерите.