Орсън Кард: Ксеноцид

— Той е добро момче, просто е мислел, че постъпва правилно.

— Да, но се оказа грешно.

— Не е съзнавал какво върши. Когато човек не разбира последствията от действията си, как можеш да го обвиняваш?

Той осъзна, че тя говори повече за него, Ендър Ксеноцида, отколкото за Нимбо.

— Може да не носиш вина, но отговорността остава. Трябва да излекуваш раните, които си отворил.

— Да — съгласи се тя. — Раните, които си отворил, но не всички рани на света.

— Защо не? Защото ти си решила да ги излекуваш сам-самичка ли?

Тя се засмя — безгрижен, детски смях.

— Ти изобщо не си се променил, Андрю. Въпреки всички тези години.

Ендър й се усмихна, прегърна я леко и я остави да се върне в светлата стая. Той пък се потопи отново в мрака и се запъти към дома.

Нощта бе достатъчно светла, но въпреки това той на няколко пъти се препъва и губи пътя.

— Плачеш — обади се Джейн в ухото му.

— Какъв щастлив ден!

— Така е. И знаеш ли, ти си единственият, който го погубва в самосъжаление тази вечер.

— Чудесно. Ако аз съм единственият, значи има поне един.

— Имаш мен. А връзката ни е била непорочна през цялото време…

— Доста непорочност ми се събра. Нямам нужда от допълнително.

— Всеки завършва в целомъдрие. Всеки става неспособен да извършва смъртни грехове.

— Ама аз не съм мъртъв. Още не. А може би съм?

— Това наоколо прилича ли ти на рая? Той се изсмя мрачно.

— Добре, значи не е възможно да си мъртъв.

— Забравяш, че това може да е адът — напомни й той.

— Адът ли е?

Той се замисли за всичко постигнато. За вирусите на Ела. За изцелението на Миро. За милото отношение на младата Вал към Нимбо. За спокойната усмивка на лицето на Новиня. За радостта на пекениносите от свободата. Противовирусната бактерия вече се разпространяваше през безкрайните полета с каним, вече би трябвало да е достигнала и други гори; Десколадата отстъпваше пред безопасния Реколада. Тези промени не можеха да се извършват в ада.

— Май още съм жив — съгласи се той.

— Аз също. И това е нещо. Питър и Вал не са единствените, родени от съзнанието ти.

— Не, не са.

— И двамата сме още живи, въпреки че ни очакват трудни времена.

Той си спомни какво й предстои — осакатяване на съзнанието й, и то след броени седмици, и се засрами, че е оплаквал толкова горчиво собствените си загуби.

— По-добре да си обичал и да си останал сам, отколкото никога да не си обичал — прошепна той.

— Може да звучи банално, но това не означава, че не е вярно — съгласи се тя.

— Не усетих промените на Десколадата, докато не напусна тялото ми.

— Адаптираше ли се към тебе?

— Започвах да я усещам като част от мен. Беше включила голяма част от генетичната ми информация в структурата си.

— Може би се е подготвяла да промени вас, както промени нас.

— Когато е заробил вашите предци обаче, вирусът ги е кръстосал с дърветата, в които са живели. Нас с кого може да кръстоса?

— С някой от другите живи организми на Лузитания, само дето те всички вече са кръстосани.

— Може би е смятал да ни кръстоса със съществуваща вече двойка. Или да замени някой член на двойката с нас.

— А може би е искал да ви кръстоса с човеците.

— Той вече не съществува. Това никога няма да стане, независимо дали го е предвиждал, или не.

— Как ли щеше да се съвкупяваш с мъжките на човеците?

— Би било отвратително.

— Или да раждаш по подобие на човеците?

— Стига с тези глупости!

— Просто размишлявах.

— Десколадата вече не съществува. Вие сте свободни.

— Но не толкова свободни колкото бихме могли да бъдем. Аз вярвам, че сме били разумни същества и преди идването на Десколадата. Вярвам, че историята ни е по-древна от космическия кораб, който я е донесъл тук. Вярвах, че някъде в гените ни все още се пази тайната за живота на пекениносите, когато сме живели свободно в горите, преди да се превърнем в ларви на разумни дървета.

— Ако нямаше трети живот, Човек, сега да си мъртъв.

— Мъртъв сега, но щях да съм живял не като обикновен брат, а като баща. По врелхе на живота си щях да съм пътувал където си поискам, без да се налага да се върна в гората си, ако се надявах да дам поколение. Никога нямаше да стоя ден след ден вкоренен на едно място и да живея само с разказите на братята.

— Значи не ти е достатъчно да си свободен от Десколадата, така ли? Няма да бъдеш доволен, докато не се освободиш от всички последствия.