Орсън Кард: Ксеноцид

— Не, сигурен съм, че искрено се вживяваш във всяка роля. Затова сега ти казвам: представи си, че си революционерка и ела с мен. Ти мразиш негодниците, които сториха всичко това на света ти. На Цинджао.

— Откъде знаете толкова много за мен?

Той се потупа по ухото. За пръв път тя забеляза кристала.

— Джейн ме информира за хората, които ме интересуват.

— Джейн скоро ще умре.

— О, тя може да оглупее за известно време, но да умре — никога. Ти също допринесе за спасяването й. А докато тя не е с мен, ще имам теб.

— Не мога. Страх ме е.

— Добре тогава. Не казвай, че не съм ти предложил. Той се обърна към вратата на малкото съоръжение.

— Чакай — спря го тя.

Той отново се обърна към нея.

— Няма ли поне да ми кажеш кой си?

— Името ми е Питър Уигин. Макар че може би за известно време ще използвам фалшиво.

— Питър Уигин — прошепна тя. — Така се казва…

— Аз. По-късно ще ти обясня, ако съм в настроение. Нека кажа просто, че ме изпраща Андрю Уигин. Доста принудително, бих добавил. Имам задача и той реши, че мога да я изпълня само в света с най-силно развити управленски структури на Конгреса. Навремето бях Хегемон, Сиванму, и възнамерявам да се върна на тази длъжност, независимо как ще се нарича занапред. Смятам да строша много глави, да причиня безброй неприятности, да обърна тези Сто свята нагоре с краката и те каня да ми помогнеш. Всъщност обаче хич не ми пука дали ще се съгласиш, или не, защото макар че компанията ти ще ми е приятна, и в двата случая аз ще постигна своето. И така, идваш ли, или не?

Тя се обърна към господаря Хан с нерешително изражение.

— Надявах се да те направя своя ученичка — изрече той, — но ако този човек наистина смята да свърши онова, което казва, с него шансът ти да повлияеш на човешката история ще е по-голям, отколкото ако останеш. Тук вирусът ще свърши по-голямата част от работата.

— Да те изоставя, е все едно, че губя баща си — прошепна Сиванму.

— И ако тръгнеш, все едно загубвам втората си и последна дъщеря.

— Ох, ще ми скъсате сърцето, вие двамата — прекъсна ги Питър. — Това тук е кораб, пътуващ със свръхсветлинна скорост. Заминаването от Път няма да е за цял живот, сещате ли се? Ако нещата не потръгнат, винаги мога да я върна след ден-два. Става ли?

— Ти искаш да заминеш, виждам го — каза господарят Хан.

— Не виждаш ли и колко ми се иска да остана?

— Виждам, но въпреки това ще заминеш.

— Да — призна тя. — Ще замина.

— Нека боговете бдят над теб, дъще Сиванму.

— И нека пътят ти винаги води на изток, татко Хан. След тези думи тя пристъпи напред.

Младежът на име Питър я хвана за ръката и я въведе в космическия кораб. Вратата се затвори зад тях. След миг съоръжението изчезна.

Господарят Хан изчака десетина минути, медитирайки, за да овладее чувствата си. След това отвори епруветката, изпи съдържанието й и се насочи бързо към дома си. Старата Мупао го пресрещна на прага:

— Господарю Хан, не знаех къде си, а и Сиванму я няма.

— Няма да я видим за известно време — отвърна той и пристъпи съвсем близо до старата прислужница, за да може да й дъхне в лицето. — Ти служи на този дом с вярност, каквато никога не сме заслужавали.

На лицето й се изписа уплаха:

— Господарю Хан, да не ме уволняваш?

— Не. Исках да ти благодаря.

Той остави Мупао и тръгна из къщата. Цинджао не беше в стаята си. Това не го изненада. Тя прекарваше по-голямата част от времето си в посрещане на гости. Това му беше добре дошло. И наистина, точно така я завари, в приемната заедно с трима изтъкнати богоизбрани от един град на около триста километра от техния.

Цинджао ги представи учтиво и веднага прие ролята на смирена дъщеря. Хан Фейдзъ се поклони на гостите, но след това си намери повод да докосне всеки от тях. Джейн бе обяснила, че вирусът е много лесно преносим. Най-обикновената близост бе достатъчна за предаването му, физическият контакт го гарантираше.

И като поздрави гостите, той се обърна към дъщеря си:

— Цинджао, ще приемеш ли един подарък от мен? Тя се поклони и отвърна учтиво:

— С благодарност ще приема всичко, което ми е донесъл баща ми, макар че не съм достойна за такова внимание.

Той протегна ръце и я притисна към себе си. Тя се отпусна сковано и неловко в прегръдките му — не беше правил такова нещо пред официални гости от най-ранните й детски години. Въпреки това обаче той я задържа, здраво, защото знаеше, че тя никога няма да му прости онова, което идваше с тази прегръдка. Затова този път щеше да е последният, когато прегръща своята Величествено ярка.