Орсън Кард: Ксеноцид

Цинджао разбра какво означава прегръдката на баща й. Беше го видяла как излиза заедно с Сиванму. Бе станала свидетел на появата на сферичния космически кораб на брега на реката. Беше забелязала как баща й взима епруветката от непознатия с кръглите очи. И как после изпива съдържанието й. След това бе дошла в приемната, за да посрещне гостите.

„Аз изпълнявам съвестно задълженията си, почитани ми татко, въпреки че ти се готвиш да ме предадеш.“

И дори сега, знаейки, че тази прегръдка е най-жестокият му опит да я раздели с гласа на боговете, знаейки, че неуважението му към нея е толкова голямо, та си беше въобразил, че може да я излъже, тя пак му се подчини. Нали все пак й беше баща? Този вирус от Лузитания можеше да й отнеме гласа на боговете — тя не знаеше какво ще позволят те на враговете си. Ако отблъсне баща си и не му се подчини обаче, те със сигурност щяха да я накажат. По-добре да засвидетелства почитта си към боговете, като покаже смирение и уважение към баща си, отколкото да не му се подчини и така да се покаже недостойна за даровете им. Затова тя се остави да я прегърне и вдиша дълбоко дъха му.

След това той поговори с гостите и излезе. Те приеха присъствието му като рядка чест — толкова ревностно пазеше Цинджао тайната за безумното му опълчване срещу боговете, че Хан Фейдзъ още бе смятан за най-великия мъж на Път. Тя поговори учтиво с тях, усмихна им се мило и ги изпрати. Не им намекна по никакъв начин за оръжието, което носеха в себе си. Защо да го прави? Човешките оръжия не можеха да сторят нищо на боговете, освен ако самите те не го пожелаят. И ако боговете искаха гласовете им вече да не звучат на Път, може би точно това бяха решили да използват като инструмент. Да оставят безбожниците да си мислят, че лузитанският вирус на баща й го е направил.

„Аз ще знам, както и всички вярващи на Път, че боговете могат да говорят на когото си поискат и нищо, създадено от човешки ръце, не може да им попречи. Суета са всички човешки действия. Ако хората от Конгреса си мислят, че те са причината на Път да звучат гласовете на боговете, нека да се самозаблуждават. Ако татко и лузитанците вярват, че те са причината гласовете им да замлъкнат, нека се самозалъгват. Аз знам, че ако съм достойна, боговете ще продължат да ми говорят.“

След няколко часа Цинджао се разболя тежко. Треската я повали като удар от невидим юмрук; тя се свлече на земята и едва осъзна, че слугите я слагат в леглото й. Веднага дойдоха лекари, макар да й се прииска да им каже, че нищо не са в състояние да направят, че така само излагат себе си на опасност. Тя обаче не промълви нито дума, защото тялото й се бореше с всички сили срещу болестта. Или по-скоро тялото й се мъчеше да отхвърли собствените си тъкани и органи, докато трансформацията на гените й не протече напълно. Дори след това на организма й му беше нужно допълнително време да се очисти от старите антитела. Тя изпадна в непробуден сън.

Когато се събуди, беше ярко утро.

— Време — изхриптя тя и компютърът й каза деня и часа.

Треската бе отнела два дена от живота й. Мъчеше я жажда. Тя стана и се завлече с несигурна походка в банята, пусна водата, наля си една чаша и пи, докато не утоли жаждата си. Виеше й се свят. В устата й имаше лош вкус. Къде бяха слугите, които трябваше да й дават храна и вода по време на боледуването?

Сигурно и те бяха болни.

„Ами татко? Той трябва да се е разболял преди мен. Кой ще му занесе вода?“

Намери го заспал, облян в студена пот, треперещ. Събуди го и му поднесе чаша вода; той я изпи жадно, погледна дъщеря си в очите. Искаше да й зададе въпрос ли? Или молеше за прошка?

„Покай се пред боговете, татко, не на мен дължиш извинения.“

Пинджао намери и прислужниците, един по един, някои бяха толкова верни на задълженията си, че лежаха на работните си места. Всички бяха живи. Съвземаха се и скоро щяха да са на крака. Едва след като провери и се погрижи за всички, Цинджао отиде в кухнята, за да потърси нещо за ядене. Не успя да задържи първото, което погълна. Само малко хладка лека супа остана в стомаха й. Тя занесе от нея и на останалите. Те също хапнаха.

Скоро всички бяха на крака, здрави и силни. Цинджао тръгна да носи вода и супа на съседите, бедни и богати. Всички приеха с благодарност грижите й, мнозина изрекоха молитви за нея.

„Нямаше да сте толкова благодарни, ако знаехте, че болестта е излязла от дома на баща ми, по негова воля“ — мислеше си тя, но не казваше нищо.

През цялото това време боговете не поискаха нито веднъж да се пречисти.