Орсън Кард - Ксеноцид

— Ела, кога ще пораснеш?

— Аз! Да порасна! — избухна тя. — Тя ми се появява тук и се мисли за света Богородица…

— Ела, млъквай и слушай. Куара е единствената надежда Плантър да оцелее в това изследване. Можеш ли с чиста съвест да й откажеш в името на експеримента…

— Добре — склони Ела, прекъсвайки го, защото вече бе разбрала накъде бие. — Тя е враг на всяко разумно живо същество на тази планета, но въпреки това аз ще изключа микрофоните, защото иска разговор „на четири очи“ с един брат, причина за чиято смърт е самата тя.

На Куара това й дойде в повече.

— Няма нужда да изключваш каквото и да било заради мен! Съжалявам, че дойдох. Беше глупава грешка.

— Куара! — изкрещя Миро.

Тя спря на прага на лабораторията.

— Обличай костюма и отивай при Плантър. Какво общо има той с нея?

Куара изгледа отново Ела, но се насочи към стерилната камера.

Миро почувства голямо облекчение. Тъй като думата му нямаше никакво значение за двете му сестри, фактът, че се подчиниха на заповедите му, означаваше само, че са искали да се подчинят. Куара наистина искаше да говори с Плантър. А Ела наистина искаше да й позволи да го стори. Може би все пак бяха пораснали достатъчно, за да не поставят под заплаха живота на други заради личните си дрязги. Може би за това семейство още имаше някаква надежда.

— Сигурно ще ги включи веднага щом вляза — измърмори Куара.

— Не, няма — възрази Миро.

— Напротив, ще го направи. Ела я изгледа презрително:

— Аз държа на думата си.

С това спорът приключи. Куара влезе в стерилизационното помещение, за да се преоблече. След няколко минути вече беше в изолатора, с все още мокър от дезинфекциращата течност костюм.

Миро чу стъпките й.

— Изключи микрофона — нареди.

Ела се пресегна и натисна едно копче. Звукът от стъпките заглъхна.

От ухото му се чу гласът на Джейн:

— Искаш ли да ти предам какво си говорят?

„Можеш ли да чуеш какво казват?“ — размърда беззвучно устни той.

— Компютърът е свързан с няколко монитора, чувствителни на вибрации. Знам няколко трика за декодиране на човешката реч от най-слаби трептения. А тези уреди са изключително чувствителни.

„Давай тогава!“

— Някакви скрупули по отношение на личната неприкосновеност?

„Никакви“ — отвърна Миро.

От това можеше да зависи съдбата на една цяла планета. А и той бе удържал на думата си — микрофоните на изолатора бяха изключени. Ела не можеше да чуе какво се говори вътре.

Отначало в разговора нямаше нищо интересно: „Как си?“ „Зле.“ „Боли ли много?“ „Да.“

Плантър бе този, който премина от учтивостите към същността на проблема.

— Защо искаш всичките ми братя да бъдат роби?

Куара въздъхна — но за нейна чест не му се тросна. За обиграното ухо на Миро отговорът й прозвуча по-скоро като искрено емоционално излияние. Нито следа от грубостта, с която се отнасяше към останалите членове на семейството.

— Не искам такова нещо — каза тя.

— Може да не си изковала ти веригата, но държиш ключа и отказваш да го използваш.

— Десколадата не е верига. Веригата е предмет. Десколадата е живо същество.

— Аз също. И братята ми. Защо техният живот ти е по-скъп от нашия?

— Десколадата не ви убива. Вашите врагове са Ела и майка ми. Те искат да избият всички ви, за да попречат на Десколадата да убие тях.

— Разбира се. Разбира се, че ще го направят. Както и аз съм готов да убия всички тях, за да спася народа си.

— Значи няма за какво да ми се сърдиш.

— Напротив, има. Без знанията ти човеци и пекениноси ще се избият взаимно. Няма да има избор. Ако Десколадата не се обезвреди, без да се унищожава, или ще унищожи човечеството, или човеците ще избият пекениносите, заедно с вируса.

— Те никога няма да го унищожат.

— Защото ти няма да им позволиш.

— Няма да позволя да унищожат и вас. Разумните същества са разумни същества.

— Не. С раманите можеш да съжителстваш. С варелсе обаче няма диалог. Само война.

— Не е вярно — възрази Куара и започна да изтъква същите аргументи, които бе използвала и пред Миро при предишната им среща.

Щом свърши, в стаята настъпи тишина.

— Още ли говорят? — прошепна Ела на асистентите си, които наблюдаваха видеомониторите.

Миро не чу отговор — някой вероятно бе поклатил глава.

— Куара — прошепна Плантър.

— Слушам те — отвърна тя.

Свадливият й тон отново бе изчезнал. Тя не изпитваше удоволствие от твърдата си морална позиция.

— Не затова отказваш да помогнеш — каза той.