Орсън Кард - Ксеноцид

— Това, което ми харесва най-много — намеси се Грего, — е идеята, че след като започнем да се местим за миг до което крайче на нашата вселена си поискаме, какво може да ни попречи да преминем и в други? Да открием съвсем нови вселени?

— Или да създадем други — допълни Олядо.

— Да. Стига някой от нас да успее да си представи цяла вселена.

— Ние не, но може би Джейн ще успее. Нали?

— Това би означавало, че може би Джейн е Господ — намеси се Валънтайн.

— Може би в момента тя ни слуша — отбеляза Грего. — Компютърът е включен, въпреки че дисплеят не работи. Мога да се обзаложа, че това я възбужда.

— Може би всяка вселена живее достатъчно дълго, за да роди нещо като Джейн, след което то започва да създава нови вселени — предположи Валънтайн.

— Това продължава вечно, защо не? — съгласи се Олядо.

— Но тя е възникнала по случайност — възрази Валънтайн.

— Не — отсече Грего. — Това е едно от нещата, които Андрю е научил днес. Трябва да говориш с него. Джейн не е възникнала по случайност. Ако съдим по това, което знаем, може би изобщо не съществуват случайности. Според това, което знаем сега, може би всичко е създадено като модел в нечие съзнание.

— Всичко, с изключение на нас самите. Нашата… как се казваше?

— Аюа.

— Да. Нашата воля, с други думи, която винаги е съществувала с всичките си силни и слаби черти. Точно затова, доколкото ни позволява моделът на реалността, ние сме свободни.

— философката пак се развихря — вметна Олядо.

— Това може би са пълни глупости — повтори Грего. — Джейн ще се върне и ще ни се изсмее. Но, Nossa Senhora, забавно е да си го мислиш, нали?

— Хей, дали вселената не съществува точно затова? — каза Олядо. — Защото раждането на вселени е чудно забавление. Може би Господ си прави страхотен купон.

— И може би просто чака Джейн да се включи — добави Валънтайн.

Тази нощ бе ред на Миро да стои с Плантър. Беше късно — минаваше полунощ. Не че можеше да седи до леглото му и да му държи ръката. В стерилната камера трябваше да носи изолационен костюм не за да се предпази от заразяване, а за да не предаде от вируса на Десколадата на Плантър.

„Само една дупчица на костюма и мога да го спася“ — мислеше си Миро.

В отсъствието на Десколадата сривът на целия организъм на Плантър беше бърз и пагубен. Всички знаеха, че Десколадата играе ключова роля в размножителния цикъл на пекениносите, като помага за преминаването им в „третия живот“ като дървета, но досега никой не си беше давал сметка каква огромна част от ежедневния им живот зависи от вируса. Създателите му сигурно са били хладнокръвни чудовища.

Без ежедневното, ежечасното, ежеминутното присъствие на вируса жизнените процеси в клетките се затрудняваха, продукцията на богати на енергия молекули спираше и (от което се страхуваха най-много) предаването на нервни импулси в мозъка се забавяше. Плантър бе оплетен целият в тръбички и жици и лежеше в няколко мониторни полета, с чиято помощ Ела и асистентът й, пекенинос, можеха да наблюдават всеки отделен аспект на смъртта му. В допълнение на всеки час му взимаха тъканни проби. Болката му бе толкова силна, че ако спеше (когато изобщо успяваше), взимането на проби не можеше да го събуди. И въпреки всичко — въпреки болката и полупарализата на мозъка — Плантър оставаше твърд. Сякаш беше решен със силата на волята си да докаже, че дори без Десколадата пекениносите могат да запазят интелигентността си. Той не го правеше заради науката, разбира се. Правеше го заради честта си.

Истинските учени не можеха да отделят време, за да поемат някоя от смените в камерата, да поговорят с него. Само хора като Миро и децата на Якт и Валънтайн — Сифте, Ларс, Ро, Варсам, както и онази странна мълчалива жена, Пликт; хора без други важни задачи, достатъчно търпеливи и достатъчно млади, за да извършват задълженията си съвестно — само такива получаваха смените в изолатора. Можеха да включат в екипа и някой пекенинос, но всички братя с достатъчно познания в човешката наука и техника работеха с Ела или Уанда и бяха прекалено заети. От онези, които влизаха в камерата, за да взимат проби, да го хранят и чистят, само Миро познаваше достатъчно пекениносите, за да може да комуникира с тях. Той говореше и езика на братята. Това би трябвало да успокоява донякъде Плантър, макар че на практика не се познаваха изобщо — пекениносът бе роден след заминаването на Миро преди трийсет години.

Сега Плантър не спеше. Очите му бяха полуотворени, с разсеян поглед, но от движението на устните му Миро разбра, че говори. Повтаряше си откъси от епическите песни на племето. Понякога рецитираше части от племенната генеалогия. Когато започна да го прави, Ела се уплаши, че бълнува, но той твърдеше, че било за проверка на паметта. За да се увери, че с изчезването на Десколадата няма да забрави племето си, което било равносилно на загуба на разсъдъка.