Орсън Кард - Ксеноцид

— Напротив.

— Щеше да предложиш веднага помощта си, ако не трябваше да се признаеш за победена пред собственото си семейство.

— Не е вярно!

О — значи Плантър бе напипал болната тема.

— Ти си толкова сигурна, че си права, само защото те са сигурни, че грешиш.

— Аз съм права!

— Кога си видяла човек, който да не се съмнява в правотата си, и да е прав?

— Аз имам съмнения — прошепна тя.

— Вслушай се в съмненията си. Спаси народа ми. И своя.

— Коя съм аз, че да избирам между Десколадата и моя народ?

— Точно така. Коя си ти, че да взимаш такова решение?

— Не взимам никакво решение. Отлагам вземането му.

— Знаеш какво може да причини Десколадата. Знаеш какво ще причини. Отлагането на решението също е решение.

— Не е решение. Това не е действие.

— Да бездействаш, когато можеш да предотвратиш едно убийство — това не е ли убийство?

— Затова ли искаше да ме видиш? Още един, който да ме учи какво да правя?

— Аз имам право да те уча.

— Защото си си наумил да станеш мъченик и да умреш ли?

— Още не съм загубил разсъдъка си.

— Така е. Ти доказа своето. Позволи им сега да те заразят отново с Десколадата и да те спасят.

— Не.

— Защо не? Сигурен ли си, че си прав?

— Разполагам със собствения си живот. Не съм като теб — Да обричам други на смърт.

— Ако всички човеци умрат, и аз ще умра с тях.

— Знаеш ли защо искам да умра?

— Защо?

— За да не се налага да гледам как човеци и пекениноси отново се избиват.

Куара наведе глава.

— Двамата с Грего; толкова си приличате. По стъклото на скафандъра й покапаха сълзи.

— Не е вярно.

— И двамата отказвате да послушате когото и да било. Мислите си, че знаете всичко. И когато постигнете своето, много невинни загубват живота си.

Тя се изправи, сякаш се канеше да си върви.

— Умри тогава. Защо да плача за теб, след като съм убийца?

Но не тръгна към вратата. Не иска да си отива толкова скоро, помисли си Миро.

— Кажи им всичко — призова я Плантър.

Тя поклати глава; толкова силно, че сълзите се размазаха по стъклото на костюма. Ако продължи така, скоро нямаше да вижда нищо.

— Ако кажеш каквото знаеш, тогава си мъдрец. Ако го пазиш в тайна, значи си глупак.

— Ако им кажа всичко, Десколадата ще бъде унищожена!

— Ами остави ги да я унищожат! — изкрещя Плантър.

Това изискваше огромно напрягане от негова страна. Лабораторните уреди полудяха. Ела провери мониторите заедно с асистентите си и промърмори нещо под носа си.

— Така ли искаш да ме накараш да се чувствам? — попита Куара.

— Така се чувстваш сама — прошепна Плантър. — Че ме оставяш да умра.

— Не.

— Десколадата дойде и зароби народа ми. Така че какво значение има дали е разумна, или не? Тя е тиранин! Убиец! Ако един човек постъпва като Десколадата, и ти ще се съгласиш, че трябва да бъде спрян, дори екзекуцията да е единственият начин. Защо трябва съществата от друг вид да бъдат третирани по-благосклонно от себеподобните ти?

— Защото Десколадата не знае какво прави. Не разбира, че и ние сме разумни същества!

— И изобщо не я интересува. Който е създал този вирус, го е изпратил, без да го е грижа дали съществата, които ще убие или зароби, са разумни, или не. Заради това нещо ли искаш да измрат целите ни народи? Толкова ли мразиш семейството си, та си готова да застанеш на страната на чудовище като Десколадата?

Куара не отговори. Отпусна се на стола до леглото на Плантър.

Той протегна ръка и я постави върху рамото й. Костюмът не беше толкова дебел и груб, та тя да не усети докосването му, макар да беше съвсем слабо.

— Аз лично нямам нищо против да умра — каза той. — Може би заради третия живот, ние, пекениносите, нямаме същия страх от смъртта като кратко живеещите човеци. Дори да не достигна трети живот обаче, аз ще имам безсмъртието, което и вие, хората, имате. Моето име ще остане в легендите. Дори да нямам дърво, името ми ще живее. И споменът за делата ми. Вие, човеците, може да казвате, че съм избрал да стана мъченик за нищо, но братята ми ще разберат. Като остана в пълно съзнание до края, аз ще докажа, че те са такива, каквито са. Ще покажа, че не господарите ни са ни създали и че не могат да заличат самоличността ни. Десколадата може да ни принуждава да вършим всякакви неща, но не владее цялата ни душа. Вътре в нас живее истинското ни „аз“. Затова нямам нищо против да умра. Ще бъда вечно жив у всеки пекенинос, който стане свободен.

— Защо казваш тези неща, след като само аз мога да ги чуя? — попита Куара.