Орсън Кард: Славеят на Майкъл

Майкъл се извърна рязко и се втренчи в началника на дворцовата стража.

— Какво целеше с тази си жалка хитрост, тъпако?

— Завързах му ръцете като предохранителна мярка. Само изпълнявах задълженията си на страж на императорския дворец.

— Знам, че си изпълнявал задълженията си, но поне си могъл да проявиш най-обикновено приличие. Какво зло може да стори едно единадесетгодишно момче, когато сигурно жив си го одрал, за да търсиш у него оръжие, а и всеки миг поне сто лазера го държат на прицел.

— Исках да съм сигурен.

— Да, дяволски добре си свърши работата. А сега се махай! И дано все така си вършиш работата, та макар и това да ме вбесява. Хайде, махай се! — Началникът на стражата си тръгна, подгонен от виковете на Майкъл. Щом вратата се затвори. Майкъл избухна в смях.

— Ама че магаре! Какво невероятно магаре!

После се хвърли на пода с енергията на младеж, въпреки че Ансет знаеше, че е вече на 123 години, а това бе преклонна възраст за цивилизацията, в която нормалната продължителност на живота бе 115 години. Подът под нозете му бе твърд, но когато тежестта на тялото му притисна мястото, където бе стоял преди секунди, подът омекна и хлътна леко, за да заеме очертанията му. Ансет също легна на пода и започна да се смее.

— Радваш ли се, че се върна у дома. Ансет? — попита нежно Майкъл.

— Сега вече се радвам. Допреди малко не се чувствах като у дома.

— Ансет, синко, та ти изобщо не можеш да говориш, ако не пееш — засмя се тихичко Майкъл.

Ансет пое звученето на неговия смях и го превърна в песен. Това бе нежна и много къса песен, но когато свърши, Майкъл лежеше възнак, вперил очи в тавана, а от очите му бликаха сълзи.

— Не исках песента ми да те натъжава, татко Майкъл.

— Допускал ли си някога, че сега, на стари години, ще направя тази глупост, от която цял живот съм се пазил. О, да, изпитвал съм и обич, но тя не е била по-силна от другите ми увлечения. Но когато те отвлякоха, синко, аз открих, че имам нужда от теб. — Майкъл се обърна и се вгледа в красивото лице на момчето, което го гледаше благоговейно. — Не ме въздигай в култ, момче. Аз съм един стар мръсник, който би могъл да убие и майка си, ако един от враговете ми не го беше вече направил.

— Ти никога не би ми сторил зло.

— Аз погубвам всичко, което обичам — рече Майкъл с горчивина. Лицето му най-неочаквано придоби угрижено изражение. — Ние се страхувахме за теб. След отвличането ти се надигна вълна от безразсъдна престъпност. Посред бял ден, направо от улицата, отвличаха най-безпричинно хора и след няколко дни откриваха труповете им, смазани и разкъсани от някого или нещо. Не пристигаха писма за откуп. Нищо. Помислихме, че и теб са те отвлекли по този начин и че някъде ще открием трупа ти. Невредим ли си? Добре ли си?

— По-силен съм от всякога — засмя се Ансет. — Изпробвах си силата върху куката на хамака и се боя, че я изскубнах от стената.

Майкъл се пресегна и докосна ръката на Ансет.

— Страх ме е — рече Майкъл.

Ансет се заслуша в думите му като си тананикаше тихичко. Когато говореше, императорът никога не споменаваше имена, дати, факти или планове, защото, ако Ансет попаднеше в ръцете на враг, тогава противникът би узнал твърде много. Ето защо той ги заместваше с чувства, а Ансет го утешаваше с песен. Някои славейчета имаха прекрасни гласове, други можеха да омаят тълпите и наистина, при някои важни за държавата случаи, Майкъл използваше с такава цел и Ансет. Но от всички славейчета единствен Ансет влагаше душа в песните си, а и обичаше Майкъл от цялото си сърце.

Късно през нощта Майкъл изрече с гняв следните думи за своята империя:

— Нима съм я изградил, за да рухне? Нима съм изгорил повече от десет светове и похитил стотина други, просто, за да се сгромоляса всичко това в хаоса, когато умра? — Той се приведе към Ансет и на педя от лицето му зашепна: — Наричат ме Майкъл Чудовището, но аз я построих и тя ще стои, разпъната като чадър над галактиката. Сега те имат и мир, и благоденствие, и толкова свобода, колкото е потребна на ограничените им умове. Но умра ли, те ще съсипят всичко това. — Майкъл се извърна и изкрещя към стените на звукоизолираната си стая: — В името на националностите и религиите, на расите и фамилните наследства, глупаците ще разкъсат чадъра и после с изненада ще открият, че изневиделица е завалял дъжд.

Ансет му запя за надеждата.

— Надежда няма никаква. Имам петдесет сина, от тях трима законни, но те всички до един са глупаци, които се опитват да ме ухажват. Не биха могли да запазят империята дори и за седмица, нито заедно, нито поотделно. Никога през живота си не съм срещал човек, който би могъл да опази създаденото през всичките тези години. Умра ли аз, всичко ще загине с мен. — И Майкъл се отпусна изтощен върху пода.