Орсън Кард - Славеят на Майкъл

— По-силно! — обади се някой, но той се направи, че не го чува.

Постепенно шегите и смехът замряха, тъй като мъжете се напрегнаха да го чуят. Мелодията лъкатушеше, минаваше леко и грациозно през все още ниските тонове, извисяваше се и се снижаваше ритмично. Ансет започна несъзнателно да прави с ръце странни жестове, които съпровождаха пеенето му. Той не бе и подозирал за въздействието на тези свои жестове, докато не прочете веднъж в някакъв вестник следното: „Да чуеш славейчето на Майкъл е божествено изживяване, но да следиш танца на ръцете му докато пее, е нирвана“. Беше наистина в реда на нещата да се пише за любимеца на Майкъл особено ако авторът живееше в столицата. Никой обаче, дори и тайно, не бе оспорил това твърдение.

И ето че Ансет запя с думи. Това бе разказ за неговото пленничество и мелодията заструи в онези нежни горни тонове, които отваряха гърлото, изопваха врата и напрягаха мускулите на бедрата. Гласът му се извиси и, докато минаваше легато през натрапчивите тонове третинки (техника, която много малко славейчета успяваха да овладеят), думите му заразказваха за непрогледни и срамни нощи в една мръсна килия, за копнежа по благия образ на татко Майкъл (не го назова по име, не и пред тези варвари!), за мъката по широките поляни, които се простираха от двореца до река Съскухана и за онези загубени за паметта дни, които завършваха с безсънни нощи в тясната килия от дялано дърво.

После запя и за вината си.

Накрая се умори и мелодията се разпиля в приглушена дорийска гама, завършваща с нехармоничен тон, който се стопи и настъпилата тишина прозвуча като част от песента.

Най-сетне Ансет отвори очи. Онези от мъжете, които не плачеха, не сваляха поглед от него. Изглежда никой не искаше да развали магията. Накрая един младеж се обади с хриплив глас от другия край на масата:

— Та това бе по-хубаво и от дует на влюбени ангели.

Забележката му бе посрещната с въздишки и сподавен одобрителен смях, а погледите, които очите на Ансет срещаха сега, не бяха вече сладострастни и похотливи, а кротки и дружелюбни. Ансет никога не бе очаквал да види подобни изражения върху тези груби лица.

— Ще пийнеш ли вино, момче? — обади се зад гърба му гласът на Тартора и Хъск наля. Ансет изпи виното на малки глътки и потопи пръст в него, за да разпръсне една капка, според изящния обичай в императорския двор.

— Благодаря! — каза той, като върна металното канче със същия елегантен жест, с който би подал бокал в двореца. После сведе глава, макар че му бе обидно да засвидетелства уважение към такива хора, и попита: — Вече мога ли да си отида?

— А нужно ли е? Не можеш ли да ни попееш още малко? — зароптаха мъжете около трапезата, сякаш бяха забравили, че той е техен пленник. Но Ансет отказа, сякаш имаше свободата да избира.

— Не мога да пея още веднъж. Никога не пея повторно.

Тогава го свалиха от масата и силните ръце на Тартора го отнесоха обратно в стаята му. След като ключалката щракна, Ансет, треперейки, си легна на нара. Беше пял за последен път пред Майкъл и песента му тогава бе весела и безгрижна. После Майкъл му бе дарил онази нежна усмивка, която озаряваше старческото лице само когато биваше насаме със своето славейче, бе докоснал пръстите на Ансет, а Ансет бе целунал набръчканата ръка и бе излязъл да се поразходи край реката. И именно тогава го бяха отвлекли — грубоватите ръце, които го сграбчиха изотзад, внезапното убождане на иглата и събуждането в килията, където лежеше сега и гледаше втренчено стените.

Нощем винаги се събуждаше, разтърсван от болките на някакво незнайно усилие през деня, а и разкъсван от чувство за вина. Напрягаше се да си спомни, но винаги се унасяше в сън, за да се събуди на следващата нощ, измъчван от мисълта за пропиления отминал ден. Тази вечер обаче не се опита да разгадае какво се крие зад преградите в съзнанието му. Вместо това се унесе в сън и, спомняйки си за песните, стаени в благородните сиви очи на Майкъл, си затананика мислено за могъщите ръце, които управляваха империя, обширна колкото цяла галактика, но които, въпреки това, можеха да погалят челото на едно сладкогласно дете или да заплачат от някоя тъжна песен. „А-а-а“ — пееше мислено Ансет. „А-а-а“ — плачеха тъжните ръце на Майкъл.

Ансет се пробуди върху платното на някаква улица.

— Махни се от пътя ми, заплес! — изкрещя нечий дрезгав глас зад гърба му и Ансет отскочи вляво, докато един електрофургон профуча плътно до дясното му рамо. „Наденички“ — тръбеше надписът върху отминалия фургон.