Орсън Кард: Славеят на Майкъл

Ансет го изгледа с неприязън. Но капитанът, подобно на дворцовия управител, бе един от малцината, които познаваха Майкъл достатъчно добре, за да знаят, че няма защо да се страхуват от Ансет, освен ако наистина постъпят несправедливо с него. Защото Майкъл не проявяваше благосклонност към никого, дори и към момчето — единственото човешко създание, от което Майкъл бе показал, че изпитва нужда. А те познаваха достатъчно добре Ансет, за да знаят, че той никога не би и помолил Майкъл да накаже някого несправедливо.

Капитанът взе едно найлоново въженце и завърза отзад ръцете на Ансет — първо китките, а след това и под лактите. Извитите и завързани по този начин ръце го боляха.

— Причиняваш ми болка — обади се Ансет.

— Но може би спасявам живота на моя император — отвърна невъзмутимо капитанът.

Със завързани ръце, заобиколен от войници с извадени лазери, водени от началника на дворцовата стража, Ансет мина през огромните двери и влезе в Тържествената зала.

Независимо от всичко крачеше гордо, но изпитваше дълбок гняв към войниците, към придворните и молителите, към стражите и сановниците, проточили се в редици от двете страни на просторната зала, но най-вече към капитана. Не изпитваше гняв единствено към Майкъл.

Разрешиха му да спре.

Вдигайки ръка, Майкъл започна ритуала на разпознаването. Ансет знаеше, че когато биваха насаме. Майкъл се присмиваше на ритуалите, но в присъствието на придворните, ритуалът трябваше най-строго да се спазва.

Ансет коленичи върху студения, блестящ, платинов под.

— Господарю — изрече той с ясен като камбанка глас, които знаеше, че ще прокънти из облицованата с метал зала. — аз съм Ансет и дойдох да моля за живота си. — Майкъл му беше обяснил веднъж, че навремето този ритуал е бил наистина спазван и че много непокорни благородници и войници са загивали на място. Дори и сега все още се гледаше сериозно на формалното отричане от живота, тъй като Майкъл бе винаги нащрек за своята империя.

— И защо трябва да ти пощадя живота? — запита Майкъл. Гласът му бе старчески, но твърд. На Ансет му се стори, че този глас потрепва от нетърпение. По-вероятно бе да е от възрастта, рече си той. Майкъл никога не би си позволил да изрази някакво чувство пред приближените си.

— Не трябва да го пощадявате! — отвърна Ансет. Отговорът вече излизаше извън рамките на ритуала и поемаше неизвестен път, по който дебнеше опасност. Майкъл сигурно знаеше за опасенията на дворцовия управител. И ако Ансет се опиташе да скрие опасността, животът му щеше да бъде пожертван, съгласно повелята на закона.

— А защо не трябва? — попита невъзмутимо Майкъл.

— Защото, господарю мой, императоре Майкъл, аз бях отвлечен и задържан цели пет месеца. През това време са ми били внушавани неща, до които не може да се проникне поради блоковете в съзнанието ми. Може да се окаже, че несъзнателно съм станал убиец. Не бива да ме оставяте жив.

— И въпреки това — отвърна Майкъл, — аз ти подарявам живота.

Макар и със завързани ръце, Ансет се оказа достатъчно силен, за да успее да се поклони и да докосне с устни пода.

— Защо са вързали ръцете ти?

— Заради вашата сигурност, господарю.

— Развържете го! — разпореди Майкъл.

Капитанът развърза найлоновото Въже.

С освободени вече ръце Ансет се изправи на крака. Той пренебрегна церемониала и обърна словото си в песен, като придаде на гласа си такава сила, че застави всяка глава в залата да се обърне рязко към него.

— Господарю мой, татко Майкъл! — запя той. — В съзнанието ми има едно кътче, където дори и аз самият не мога да проникна. В това кътче моите похитители може да са ми внушили желанието да те убия.

Думите му звучаха като предупреждение, но песента вдъхваше сигурност, вдъхваше обич, и Майкъл стана от трона си. Разбра, че Ансет го моли за нещо, което той е готов да му даде.

— Бих предпочел, синко Ансет, бих предпочел да приема смъртта от твоите ръце, отколкото от чужди. Твоят живот ми е по-драгоценен от моя.

След тези думи Майкъл се обърна и тръгна към вратата, която водеше към покоите му. Ансет и капитанът го последваха и щом излязоха от залата, шепотът премина в ропот. Майкъл бе надминал очакванията на Ансет. Цялата столица, а след няколко дни и цялата империя, щеше да научи как Майкъл е нарекъл своето славейче: „Синко, Ансет“, а за думите му: „Твоят живот ми е по-драгоценен от моя — щяха да се разказват легенди“.

Ансет си тананикаше някаква песничка, когато влезе в познатите покои, обитавани от татко Майкъл.