Орсън Кард: Славеят на Майкъл

Изведнъж на Ансет му се зави свят, тъй като осъзна, че не се намира в килията на своето пленничество, че беше облечен (макар и в местен костюм на земянин, това все пак бяха дрехи!), че беше жив и свободен. Внезапната радост от тази мисъл бе изведнъж помрачена от обзелото го чувство за вина. Противоречивите вълнения от неочакваното му освобождаване се оказаха прекалено силни за него и в един миг, толкова дълъг, че забрави дори да диша, притъмнялата под нозете му земя се плъзна встрани, надигна се, удари го…

— Ей, момче, добре ли си?

— От заплесия те хвана дамлата, а?

— Запомни ли номера? Запомни ли номера на фургона?

— Четири… осем… седем… и още нещо… не видях точно.

— Идва на себе си.

Ансет отбори очи.

— Къде е дворецът? — попита тихичко той.

— Не виждаш ли, та това е Нортрет — заобясняваха наоколо.

— Колко път има до двореца? — попита Ансет, припомняйки си смътно, че Нортрет е градче на североизток от столицата.

— Дворецът ли? Кой дворец?

— Дворецът на Майкъл. Трябва да отида при Майкъл! — Ансет понечи да се изправи, но му се зави отново свят и се олюля. Нечии ръце го подкрепиха.

— Момчето е мръднало, такъв е случаят.

— Дворецът на Майкъл, виж ти.

— Само на осемнадесет километра, момче, да не се каниш да ги прелетиш?

Шегата предизвика взрив от смях, но Ансет бързо се овладя и се изправи. Каквото и упойващо средство да замъгляваше съзнанието му, неговото въздействие вече преминаваше.

— Доведете ми полицай — каза Ансет. — Майкъл незабавно ще поиска да ме види.

Някои продължиха да се смеят, а един мъж се обади:

— На всяка цена ще го известим, че си тук, още щом дойде довечера на банкет у нас.

Други обаче се вгледаха внимателно в Ансет, осъзнавайки, че той не говори с американски акцент и че въпреки облеклото си, поведението му не е на уличен хлапак.

— Кой си ти, малкият?

— Аз съм Ансет, славейчето на Майкъл.

Възцари се мълчание. Половината от насъбралата се тълпа се втурна да търсят полицай, докато другата половина се скупчиха да го разгледат, да видят колко са красиви очите му, да го докоснат със собствения си взор и да запомнят този миг, за да разказват за него на деца и внуци. Ансет, славейчето на Майкъл, по-безценно от всичките богатства на императора.

— С ей тази ръка му помогнах да се изправи, а когато залитна, пак с нея го улових.

— Не паднахте само благодарение на мен, сър — обади се един огромен, як мъжага, който се кланяше невероятно ниско.

— Мога ли да ви стисна ръката, сър?

Ансет им се усмихваше, но не със снизхождение, а с благодарност, заради уважението им към него.

— Благодаря ви. Всички ми помогнахте. Много благодаря.

Полицаят пристигна и след като се извини, че бронираният му електрокар не е от най-чистите, вдигна Ансет, постави го на седалката и го закара в щаба, където вече кацаше един минилет от двореца. От него изскокна дворцовият управител заедно с шестима слуги, които внимателно помогнаха на Ансет да се качи. Вратата се хлъзна зад гърба им и Ансет притвори очи, за да скрие сълзите, рукнали, когато земята под тях запрепуска, а дворецът се втурна да го посрещне.

Цели два дни обаче не го пуснаха при Майкъл.

„Карантина“, обясняваха му в началото, докато Ансет не им тропна с крак и кресна: „Глупости!“ и отказа да отговаря на стотиците въпроси, с които го обсипваха от зори до късна нощ. Тогава при него дойде дворцовият управител.

— Вярно ли е, че не желаеш да отговаряш на въпросите, моето момче? — попита управителят с онова престорено добродушие, което Ансет отдавна се бе научил да разпознава — една маска за прикритие на гняв или страх.

— Не съм твое момче — отвърна Ансет, решен да предизвика управителя и да се възползва от гнева му. С подобна техника бе постигал понякога успех в миналото. — Принадлежа единствено на Майкъл, а той иска да ме види. Защо ме държат като затворник?

— Каран…

— Управителю, аз съм по-здрав от всякога, а и въпросите, които ми задават, нямат нищо общо със здравето ми.

— Разбирам — рече дворцовият управител, като заразмахва нетърпеливо и нервно ръце. Веднъж Ансет бе пял на Майкъл за ръцете на управителя и думите на тази песен бяха развеселили много императора. — Ще ти обясня. Но не се сърди на мен, защото Майкъл така разпореди.

— Да не ме допускат при него?

— Докато не отговориш на Въпросите! Ти си достатъчно отдавна В двореца, славейче, а си и достатъчно умен, за да знаеш, че на този свят Майкъл има и врагове.