Орсън Кард: Славеят на Майкъл

Този път Ансет не запя. Вместо това скочи на нозе — подът под него си възвърна твърдостта. После вдигна високо ръка и изрече:

— За теб, татко Майкъл, ще израсна силен. Империята ти няма да рухне! — Тонът на детския му гласец бе така приповдигнат, че и двамата с Майкъл прихнаха да се смеят.

— Виж, тук си прав — рече Майкъл, като разроши детската коса. — За теб бих го направил, бих ти дал империята си, само че ще те убият. И дори да поживея достатъчно дълго, за да те обуча, пак не бих успял да направя от теб истински владетел. Онзи, който ще стане мой приемник, трябва да бъде жесток и покварен, коварен и мъдър, съвършен егоист, болезнено амбициозен, изключително надменен, блестящ воин, способен да надхитри и отгатне маневрите на всеки враг, а и трябва да притежава достатъчно вътрешна сила, за да прекара живота си в абсолютна самота. — Майкъл се усмихна. — Дори и аз вече не отговарям на всичките тези изисквания, защото ето, че не съм абсолютно сам.

По-късно, когато Майкъл се унасяше в сън. Ансет му запя за своето пленничество, изпя му песните от самото затворничество и както бяха плакали онези мъже на кораба, така плака и Майкъл, само че повече. После и двамата заспаха.

Няколко дни по-късно Майкъл. Ансет, дворцовият управител и началникът на стражата се срещнаха в малката приемна на императора.

— Ансет представлява заплаха за вас, господарю.

Началникът на стражата бе не по-малко непреклонен.

— Открихме заговорниците и ги избихме до крак.

Дворцовият управител извърна с отвращение очи към тавана.

Капитанът се ядоса, макар и да прикриваше гнева си зад полупритворените клепачи.

— Всичко съвпада: акцентът, с който Ансет спомена, че са говорели, дървеният кораб, фактът, че са се наричали „синове на свободата“, тяхната емоционалност… Не е възможно да са други освен Синовете на свободата от Ейре. Просто поредната националистическа групировка, която обаче има много симпатизанти тук, в Америка. По дяволите тези „нации“! Къде другаде, освен на старата планета Земя, хората делят своя свят и си въобразяват, че тези подразделения имат някакво значение?

— Значи влязохте и ги очистихте до един? — рече с насмешка дворцовият управител. — И никой от тях сигурно не е и чувал за някакъв заговор?

— Всеки, който е могъл да блокира така майсторски съзнанието на славейчето, ще може да опази и тайната на такъв заговор! — отвърна началникът на стражата.

— Нашият враг е много ловък — продължи управителят. — Той е изолирал Ансет от всякаква друга информация, но защо тогава му е оставил тези следи, които ни насочиха към Ейре? Според мен това е подхвърлена стръв и ти я клъвна. Докато аз още не съм клъвнал и продължавам да търся.

— Междувременно — намеси се Майкъл, — избягвайте да тормозите Ансет прекалено много.

— Това не ми пречи — рече припряно Ансет, макар че твърде много го смущаваха вечните обиски, честите разпити, хипнотерапията и войниците от стражата, които го следваха неотлъчно от страх да не се среща с никого.

— На мен ми пречи! — отсече Майкъл. — Добре е, че го наблюдавате, защото ние все още не знаем как са обработвали съзнанието на Ансет. Но, от друга страна, не му вгорчавайте толкова живота. — Майкъл изгледа многозначително капитана, който стана и си тръгна. После императорът се обърна към дворцовия управител и каза: — Не ми хареса лекотата, с която капитанът се е уловил в такъв явен капан. Продължавай да разследваш случая. Докладвай ми за всичко, което ти съобщават твоите шпиони сред войниците на капитана.

Управителят понечи да възрази, че няма такива шпиони, но Майкъл се изсмя, а дворцовият управител се предаде и обеща да докладва.

— Дните ми са преброени — рече Майкъл на Ансет. — Пей ми за преброените дни. — И Ансет му запя шеговита песничка за един човек, който решил да живее двеста години и започнал да брои дните си обратно, според броя на годините, които му оставали. — И умрял, когато бил едва на осемдесет и три — завърши песента Ансет, а Майкъл се засмя и сложи още един пън в огъня. Само един император или селянин от закриляните от закона гори в Сибир, можеха да си позволят да горят дърва.

Един ден, докато бродеше из залите, Ансет забеляза, че в двореца се разпореждат нови хора и че сред слугите, които шетаха и се суетяха из коридорите, се долавя някакво оживление. Той отиде при дворцовия управител.

— Постарай се да не говориш много-много по този въпрос — рече управителят. — Ти във всеки случай ще дойдеш с нас.