Орсън Кард - Славеят на Майкъл

Следвайки ритуала, но очевидно раздразнен от това, че са му го натрапили преди да поутихне гнева му. Майкъл вдигна ръка и каза:

— Наистина си голям глупак, дявол да те вземе! — После продължи по ритуала: — Дарявам ти живота най-вече заради неоценимите ти заслуги по задържането на предателя. — Тук Майкъл килна глава настрани. — И така, управителю, кого според теб да направя следващия началник на дворцовата стража?

Ансет едва не прихна. На този въпрос бе невъзможно да се отговори. Най-безопасният отговор (а дворцовият управител обичаше безопасните неща) щеше да бъде, ако кажеше, че никога не се е замислял за това и че не би се осмелил да посъветва императора по толкова жизненоважен въпрос. Но дори и тогава на управителя щеше да му е доста напечено.

Ансет обаче се стъписа, когато чу отговора на управителя:

— Разбира се, че Рикторс Ашен, господарю.

Това, разбира се, беше наглост. Споменаването на нечие име бе чиста нелепост. В първия миг Ансет погледна към Майкъл, като си мислеше, че ще го види ядосан. Майкъл се усмихваше.

— Точно така! — съгласи се той невъзмутимо. — Избраникът е Рикторс Ашен. Предай му от мое име, че е назначен.

Дори дворцовият управител, който бе усъвършенствал изкуството да се владее до съвършенство, се показа за миг изненадан. Ансет отново едва не прихна. Той съзря победата на Майкъл — управителят вероятно бе назовал единствения от дворцовата стража, върху когото нямаше власт, допускайки, че Майкъл никога не би избрал препоръчания от него човек. Но ето, че Майкъл го беше избрал: Рикторс Ашен, победителят от битката на Мантрин — планетата, която се бе разбунтувала само преди три години. Беше известен като неподкупен и много способен човек, на когото можеше да се разчита. „Ето, че сега щеше да му се удаде възможност да докаже всичко това“, рече си мислено Ансет.

Гласът на Майкъл го изтръгна от унеса му:

— Знаещ ли какви са били последните му думи, отправени към мен?

Ансет мигновено се досети, че той говори за покойния началник на стражата.

— Казал: „Предайте на Майкъл, че моята смърт убива само един човек, но развързва ръцете на много заговорници.“ И добавил, че ме обича. Представяш ли си този потаен стар мръсник да каже, че ме обича. Помня го от двадесет години, когато при кавга по повод на едно повишение уби най-добрия си приятел. Сигурно най-сантиментални на стари години стават най-закоравелите разбойници.

Ансет зададе въпрос — стори му се, че е настъпил благоприятният за това момент:

— Господарю, а защо беше арестуван капитанът?

— Хм! — Майкъл като че ли беше изненадан. — Значи още никой не ти е казал. По време на пленничеството ти той е посещавал редовно тази къща. Казвал, че ходел при някаква жена. Но всички съседи категорично потвърдиха, и то пред детектора, че там никога не е живяла никаква жена. А капитанът бе майстор в поставянето на мисловни блокове.

— Значи заговорът е разкрит! — възкликна радостно Ансет, обзет от надеждата, че войниците от стражата ще спрат да го измъчват и че най-после ще престанат да му задават въпроси.

— Заговорът е само отчасти разкрит. Някой е успял да предаде отрова на капитана. Значи заговорниците продължават да си живеят в двореца. Ето защо на Рикторс Ашен ще му бъдат дадени указания да те наблюдава отблизо.

Ансет се постара да запази усмивката си, но не успя.

— Всичко ми е ясно — рече Майкъл отегчено. — Но нали блокът все още е в съзнанието ти и не позволява да се проникне в него.

На следващия ден обаче блокът поддаде. Придворните се бяха събрали в Тържествената зала и Ансет трябваше да избере дали да се шляе цяла сутрин из покоите, или да стои близо до Майкъл, докато той приемаше досадните върволици от сановници, които поднасяха своите почитания на императора (а после се прибираха по родните си места и разказваха колко скоро, според тях, ще умре Майкъл Чудовището, кой може да го наследи и какви са възможностите да се заграби някой дял от империята). И тъй като дворецът вече го отегчаваше и му се искаше да бъде близо до Майкъл, а и защото дворцовият управител му се бе усмихнал и го бе запитал: „А ти ще присъстваш ли на церемониите?“. Ансет реши да присъства.

Редът на сановниците бе внимателно определен, така че да се уважат преданите приятели и да се унижат парвенютата, чието самочувствие бе нужно да се посмачка. По програма трябваше първо да се окажат официални почести на един по-маловажен пратеник от далечно съзвездие, а след това започнаха ритуалите: принцове и президенти, деспоти и губернатори (според това с каква титла ги бе заварило голямото нашествие преди десет, двадесет или осемдесет години), всички пристъпваха напред със свитата си, покланяха се (от това колко ниско се кланяха, ставаше ясно доколко се страхуват от Майкъл или колко искат да му се харесат), измърморваха молба за аудиенция, отклоняваха молбата им или ги поканваха, и всичко това се повтаряше до безкрай.