Орсън Кард - Славеят на Майкъл

Ансет протегна ръка и докосна урната, която стоеше на масата.

— Никога няма да те обичам — рече той с оскърбителен тон.

— Нито пък аз теб — отвърна Рикторс. — Но въпреки това ние можем да си даваме един на друг онова, за което и двамата копнеем. Спеше ли Майкъл с теб?

— Никога не е поискал. А и аз никога не съм му предлагал.

— Аз също няма да спя с теб — каза Рикторс. — Искам само да слушам песните ти.

Ансет не намери глас за онази дума, която искаше да изрече. Само кимна. Рикторс благоволи да не се усмихне. Сякаш в отговор той стана от трапезата. Преди да стигне до вратата, Ансет го попита:

— А какво ще правиш с това?

Рикторс проследи с поглед ръката му.

— Реликвите са твои. Постъпи с тях както желаеш — и Рикторс Майкъл излезе.

Ансет занесе урната с пепелта в стаята, където заедно с татко Майкъл бяха пели един на друг толкова много песни. После дълго стоя пред камината, като си тананикаше приглушено спомените. Върна песните на татко Майкъл, после протегна ръце и изпразни урната върху буйния огън.

Пепелта изгаси огъня.

— Преходът е изцяло завършен! — рече маестро Он на маестро Есте, още щом вратата се затвори.

— Беше ме страх — поде маестро Есте в тиха мелодия, която потрепваше. — Рикторс Ашен е мъдър. Но песните на Ансет са по-силни от мъдростта.

Те стояха заедно на бледата слънчева светлина, която се процеждаше през прозорците на Концертната зала в училището за славейчета.

— А-а-а — запя маестро Он и мелодията излъчваше обич към маестро Есте.

— Не ме възхвалявай. И дарбата, и силата са само на Ансет.

— Но учител му беше маестро Есте. В други ръце Ансет би могъл да се превърне в оръдие за постигане на власт, богатство и надмощие. В твоите ръце…

— Не, братко Он. Самият Ансет е изтъкан от обич и преданост. Той поражда у другите хора желанието да бъдат онова, което той самият вече е станал. Той е оръдие, което не може да служи на злото.

— Дали някога ще разбере?

— Може би. Но мисля, че той дори и не подозира за могъществото на своята дарба. По-добре ще е никога да не научи колко малко прилича на останалите славейчета. А що се отнася до последния блок в съзнанието му — добре го поставихме. Ансет никога няма да разбере, че го има, и така никога няма да потърси истината за това кой всъщност е направлявал прехвърлянето на короната.

Маестро Он пееше трепетно за онези заговори, втъкани изкусно в съзнанието на едно петгодишно дете, заговори, които лесно могат да се разнищят.

— Но тъкачът бе мъдър, а и платното издържа.

— Майкъл Завоевателя — изрече маестро Есте — обикна мира повече от себе си, а същото ще бъде и с Рикторс Майкъл. Това е достатъчно. Ние изпълнихме дълга си към човечеството. А сега трябва да учим други малки славейчета.

— Трябва да ги учим само на старите песни — въздъхна маестро Он.

— Не! — отвърна с усмивка маестро Есте. — Ще ги научим да пеят за славейчето на Майкъл.

— Ансет вече пя за това.

И докато излизаха бавно от Концертната зала, маестро Есте прошепна:

— Тогава ще хармонизираме.

Смехът им отекна като музика по стълбището.

© 1978 Орсън Скот Кард

© Емануел Икономов, превод от английски

Orson Scott Card

Mikal’s Songbird, 1978

Сканиране: NomaD, 25 май 2008

Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, 25 май 2008

Публикация

Библиотека „Фантастични повести и романи“.

Превод от английски: Емануел Икономов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7957]

Последна редакция: 2008-05-26 00:07:50