Орсън Кард - Славеят на Майкъл

— Съгласен съм.

— Колко благоразумно! — засмя се отново Майкъл.

Тържествените клетви бяха положени, абдикацията и коронацията бяха изключително пищни, а кръчмарите забогатяха. Всички претенденти за трона бяха посечени, а Рикторс цяла година обикаляше от система на система, за да потуши (жестоко) всички въстания.

След като първите няколко планети бяха изпепелени, повечето от останалите бунтове стихнаха от само себе си.

Едва когато вестниците съобщиха за потушаването и на най-опасния бунт, войниците се появиха пред къщичката в Бразилия, където живееха Майкъл и Ансет.

— Как не го е срам! — извика с болка Ансет, когато видя войниците на вратата. — Та той даде дума!

— Отвори им вратата, синко — рече Майкъл.

— Но те са дошли да те убият!

— Надявах се да получа само една година. Получих я. Наистина ли очакваше Рикторс да удържи на думата си? В галактиката няма едновременно място за две глави, които вече са познали допира на императорската корона.

— Мога да убия повечето от тях, преди изобщо да се приближат. Може би, ако се скриеш…

— Не убивай никого, Ансет. Това не ти подхожда. Танцът на ръцете ти не струва пет пари без танца на гласа ти, славейче.

Войниците заудряха по стоманената врата, която не поддаваше лесно.

— След миг ще я взривят — рече Майкъл. — Обещай ми, че няма да убиваш никого. Независимо кого. Моля те. Не отмъщавай заради мен!

— Ще отмъстя!

— Не отмъщавай заради мен! Закълни ми се! В живота си. В обичта си към мен.

Ансет се закле. Взривиха вратата. Войниците убиха Майкъл с лазерите си и продължиха да стрелят в трупа му, докато от него остана само пепел. После събраха пепелта. Верен на клетвата си. Ансет ги наблюдаваше безмълвно, но от все сърце желаеше да намери някъде в съзнанието си стена, зад която да се скрие.

Войниците се върнаха в столицата с пепелта на императора и с дванадесетгодишния Ансет. Поставиха пепелта в огромна урна и я изложиха на поклонение, оказвайки й държавни почести. На погребалния пир доведоха Ансет под усилена стража, страхувайки се от онова, което можеха да извършат ръцете му. Сред пиршеството, на което всеки се преструваше на опечален. Рикторс извика Ансет при себе си. Стражите го доведоха и застанаха зад гърба му, но Рикторс ги отпрати с ръка. Короната бе на главата му.

— Знам, че ти не би ми сторил зло — рече Рикторс.

— Ти си един долен лъжец — каза Ансет, — и ако не бях дал клетва, щях да те разкъсам на парченца.

Може би изглеждаше нелепо едно дванадесетгодишно момче да говори по този начин на императора, но Рикторс не се засмя.

— Ако не бях долен лъжец, Майкъл никога нямаше да ми повери империята си.

Рикторс се изправи.

— Приятели — заговори той и подлизурковците закрещяха възторжено, — отсега нататък ще се наричам вече не Рикторс Ашен, а Рикторс Майкъл. Името Майкъл ще се предава на всички мои наследници, които ще се възкачат на трона, в чест и прослава на човека, който изгради тази империя и донесе мир на цялото човечество. — Рикторс седна сред ръкопляскания и приветствени възгласи, някои от които като че ли бяха искрени. Речта му, може би, защото бе импровизирана, прозвуча добре. После Рикторс нареди на Ансет да запее.

— По-скоро бих умрял — отвърна Ансет.

— И това иде стане, когато му дойде времето — отвърна Рикторс.

Тогава Ансет запя, застанал върху масата, така че всеки да го вижда, точно както бе пял пред една ненавистна за него публика, в последния ден на пленничеството си на онова корабче. Пееше без думи, защото всяка дума, която би изрекъл, би била предателство. Мелодията се носеше стремително през ладовете, всеки тон се отронваше мъчително от гърлото му и вливаше болка в ушите, които я улавяха. Песента разтури погребалния пир, тъй като скръбта, която всички се преструваха, че изпитват, сега наистина ги завладя. Мнозина от присъстващите си тръгнаха ридаейки и всички почувстваха огромната загуба на човека, чиято пепел покриваше дъното на урната.

Когато песента на Ансет свърши, на трапезата бе останал единствен Рикторс.

— Сега те никога вече няма да забравят татко Майкъл — рече Ансет.

— Нито славейчето на Майкъл — добави Рикторс. — Но сега аз съм Майкъл. Аз съм всичко, което е останало от него. И име, и империя.

— У теб няма нищо от татко Майкъл! — отсече враждебно Ансет.

— Наистина ли няма? — попита тихо Рикторс. — Нима теб някога те подведе жестокостта, която Майкъл показваше пред хората? Не, славейче — и в гласа му Ансет долови нотките на онази болка, която жестокият и високомерен император криеше от света. — Остани, за да ми пееш, славейче — каза Рикторс. В гласа му се прокрадваха умолителни нотки.