Орсън Кард - Славеят на Майкъл

— Славейче — заговори Рикторс. — май някой те е учил на нови песни.

Ансет сведе глава.

— И явно, че те е учил майстор.

— А-а-аз н-н-никога — промълви Ансет. Той никога през живота си не бе заеквал.

— Не измъчвай момчето, капитане — обади се Майкъл.

Дворцовият управител подхвана прочувствено ритуала на оставката:

— Трябваше да проверя мускулатурата на момчето и да се досетя за новите му умения. Подавам си оставката. Умолявам ви да ми вземете живота.

„Дворцовият управител, изглежда, бе по-разстроен от обичайното“, помисли си Ансет с онази част от съзнанието, която все още можеше да работи. Старикът се бе проснал ничком пред императора.

— Млъкни и стани! — заповяда му грубо Майкъл. Управителят се изправи с посивяло лице. Майкъл не поде ритуала. Животът на управителя продължаваше да виси на косъм.

— Сега вече ще бъдем сигурни — Майкъл се обърна към Рикторс. — Покажи му снимките!

Ансет видя как Рикторс взе един пакет от масата и започна да вади от него изрезки от вестници. После вторачи очи в първата изрезка и направо му призля. Разпозна втората и ахна. На третата заплака и ги захвърли.

— Това са снимките — заговори Майкъл — на онези хора, които бяха отвлечени и убити по време на твоето пленничество.

— Аз съм ги у-у-убил — промълви Ансет, смътно съзнавайки, че в гласа му няма и следа от песен, само уплашено пелтечене на едно единадесетгодишно момче, уличено в нещо прекалено чудовищно, за да може да го проумее. — Те ги използваха при тренировките ми.

— Кои те? — попита Рикторс.

— Ами те! Гласовете от кутията! — Ансет направи усилие да се вкопчи в спомените, до които блокът дълго не го бе допускал. Но в същото време копнееше блокът пак да заеме предишното си място в съзнанието му, за да забрави отново всичко това.

— Каква кутия? — упорстваше Рикторс.

— Кутията. Дървена кутия. Може би приемник или звукозаписно устройство. Нямам представа.

— Познат ли ти беше гласът?

— Това бяха гласове. Винаги различни. Сменяваха се за всяко изречение, дори за всяка дума.

Ансет виждаше ясно лицата на завързаните мъже, които по заповед на гласовете трябваше да осакати и после да убие. Спомняше си, че въпреки шумните си протести, пак биваше принуждаван да го направи.

— Как те принуждаваха да го правиш?

Да не би Рикторс да му четеше мислите?

— Не зная. Наистина не зная. Казваха ми някакви думи и аз трябваше да го направя.

— Какви думи?

— Не зная. Откъде да зная? — Ансет отново заплака.

— Кой те учеше да убиваш по този начин? — запита тихо Майкъл.

— Някакъв човек. Така и не разбрах името му. Последният ден го намерих вързан там, където преди това завързваха другите. Гласовете ме накараха да го убия. — Ансет произнасяше думите с усилие и това усилие нарастваше с осъзнаването, че при убийството на учителя си, не беше действал по принуда. Беше убил, защото бе мразил този човек. — Аз го убих съзнателно.

— Глупости! — обади се дворцовият управител. — Ти си бил само едно оръдие.

— Казах ти да мълчиш! — сряза го Майкъл. — Можеш ли да си спомниш още нещо, синко?

— Избих и членовете на екипажа на корабчето. Всички освен Хъск. Гласовете ми наредиха да го направя. После дочух горе, по палубата, стъпки.

— Видя ли кои беше?

Ансет се напрегна да си спомни.

— Не. Той ми заповяда да легна. Сигурно е знаел кодовите думи. Въпреки нежеланието ми, аз му се подчиних.

— И после?

— Пак стъпки, убождане на игла и… се събудих на улицата.

Настъпи мълчание — всички мислеха напрегнато. Дворцовият управител заговори пръв:

— Господарю, огромната опасност, която ви заплашваше и голямата обич на славейчето към вас, сигурно са му попречили, въпреки мисловния блок, да…

— Управителю — прекъсна го Майкъл, — прости се с живота, ако още веднъж заговориш, без да те питам. Капитане! Искам да знам как тези киншасци са се промъкнали през охраната ти.

— Те бяха висши сановници. А тях, по ваша заповед, господарю, никога не обискират. Въпреки всички детектори са успели да се вмъкнат в двореца с дървените си ножове. Изненадан съм, че това не се е случвало и друг път.

Ансет забеляза, че Рикторс говори уверено, а не страхливо, както би говорил друг някой началник на стражата, ако убийците са се вмъкнали под носа на войниците му. И след като се овладя, Ансет се заслуша в мелодиите на гласа му. Те се долавяха прекалено ясно. Бяха неблагозвучни. Ансет се питаше дали би могъл да улови Рикторс в лъжа. Всичко, което решаваше да каже един такъв силен и горделив човек, се превръщаше в истина, а и мелодиите на гласа му не разкриваха нищо фалшиво.