Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

— Ти си родена тук, в тази къща. В спалнята в дъното на този коридор.

— Знаех си — промърмори тя. — Знаех, че това място ми е познато.

Той кимна.

— Беше зачената на специална церемония с много специално предназначение — най-високата чест. Родителите ти те повериха на Повелителя на мрака. Вие с Куинтин трябва да изпълните предназначението си и да осъществите своята съдба, която ще донесе на всички ни всичката власт и слава на този свят. — Гласът му звънтеше от религиозен плам.

Тя изтръгна ръцете си от неговите.

— Куинтин? — прошепна измъчено името му и затвори очи, за да преодолее болката, обгърнала сърцето и. — Той знае ли за всичко това?

Чу как някой влиза в стаята, отвори очи и го видя — Куинтин. Лицето му беше съвършено безизразно, погледът отбягваше нейния. Дарлин го гледаше втренчено, опитваше се със силата на волята си да го накара да я погледне, да й каже, че не участва във всичко това, че е станало някакво недоразумение. Но той не я погледна. Взорът му остана твърдо прикован в някаква точка на стената зад гърба й.

Доналд потупа Куинтин по гърба и се усмихна благодушно.

— И Куинтин, подобно на теб, бе заченат със специална: цел. Баща му беше един от най-доверените ни следовници. Куинтин бе поверен на Повелителя в церемония, скрепена с кръв. — Усмихна се първо на Куинтин, после отново на Дарлин. — Години чакаме настъпването на тази нощ, на този момент. Довечера, при пълнолуние, ще изпълните съдбата, която бе избрана за вас.

— Какво ще ни се случи? — прошепна Дарлин, а сърцето й се мъчеше да изхвръкне.

Усмивката на Доналд стана по-широка.

— В полунощ, когато пълната луна изгрее над главите ни, Куинтин ще се изпълни с духа на повелителя, а после на специална церемония ще те обладае на жертвения олтар. И ти, мила моя… — усмихна й се той широко като горд баща, — ще заченеш и родиш детето на Сатаната.

Светът се наклони и олюля и Дарлин усети, че се подхлъзва от ръба на здравия разум.

— Вие сте луди — изплъзна се от устните й, докато отстъпваше назад. — Вие всички сте луди.

— Хайде, хайде! Не е необходимо да си приказваме подобни работи — търпеливо я порица Доналд. — От теб зависи дали всичко ще мине гладко и спокойно, или ще си създадеш неприятности. Приеми съдбата си. Радвай се на участта си. Наслади се на играта с Дявола.

Тя се вторачи в Доналд, после прехвърли погледа си върху Куинтин, разходи го по чертите на лицето му, търсейки някакъв знак, някакъв намек за милост.

— Ти… ще ме изнасилиш?

Очите му все така отказваха да срещнат нейните.

— Ще направя всичко необходимо.

Гласът му беше лишен от чувства също като лицето му.

Дарлин изстена и се отпусна на ръба на леглото. Краката отказваха да я държат.

— Точно така, миличка. Почини си.

И Доналд махна на всички останали да напуснат стаята. За миг черните очи на Куинтин намериха нейните и в тях тя прочете напрегнато послание, което не съумя да изтълкува. То изчезна също тъй бързо, както се и появи, погълнато от мрака. Без да каже дума, той излезе от стаята.

— Трябва да се подготвиш за тази специална нощ на церемонии и магия — продължи Доналд. — Ще получим благословията на Повелителя и никой от нас няма да е вече такъв, какъвто е бил.

С тези думи той също се обърна и излезе.

Дарлин чу прещракването на ключа в ключалката и разбра, че отново е в капан, заключена в стая, откъдето не можеше да избяга. Не знаеше колко дълго седя неподвижна на леглото, опитвайки трескаво да проумее онова, което научи. От казаното излизаше, че родителите на Куинтин, както и нейните собствени родители, са били част от това гнездо на злото. Знаела ли е баба й? Защо Дарлин не е била предупредена? Сега разбра защо винаги се бе чувствала неловко в присъствието на чичо си Доналд. Потрепери при спомена как той изглеждаше в алената си роба.

Образи танцуваха в главата й, образи, които чак сега разбра, че са били спомени. През очите на детето, което е била, тя си спомни поляната, наблюдаваше големите, загърнати в роби, да вдигат ръце нагоре, да призовават демоните на ада. Спомни си също, че бе виждала сред тях и доктор Бенет и най-сетне проумя защо събужда у нея тревожни чувства.

Отново преживя страха, пробягал през нея, когато висок тъмнокос мъж с черни очи започна да зове силите на мрака да го изпълнят, да го погълнат. Нищо чудно, че толкова години бе потискала тези спомени… Те бяха отвратителни, изтъкани от отчаяние и ужас. Този ужас, изпитан от нея като дете по време на церемониите, бе породил блокаж в паметта й и тя не си беше спомняла преживяното през целия си съзнателен живот. И накрая си спомни как среща погледа на друго дете, застанало в противоположния край на поляната, и сега бе сигурна, че това дете е бил Куинтин.