Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Простена отново, а сърцето й се съпротивляваше на онова, което мозъкът вече знаеше. Куинтин бе част от това. Той беше не по-малко зъл от всички останали. Защо не я бе предупредило сърцето? Защо у нея все още живееше една малка частица, която искаше да се вкопчи във вярата, че присъствието му тук е една грешка, че е също толкова безпомощна жертва, колкото беше и тя? Глупачка, сгълча се сама за тази надежда, защото любовта бе още жива в глупавото й сърце. Накрая стана от леглото, давайки си сметка, че е седяла така с часове и се е опитвала да проумее предателствата, които я обкръжаваха. На родителите й… на чичо й… на Куинтин… Тя през цялото време е била безпомощна срещу техните машинации. Отиде до прозореца и видя първите сенки на здрача да се пресягат откъм хоризонта, носещи със себе, си мрака, изпълващ душата й с отчаяние. Скоро щеше да мръкне. Скоро щеше да настъпи полунощ и церемониите щяха да започнат. Дете на Сатаната… Предпочиташе смъртта.

Дворът, покрит с циментови плочи, я зовеше и тя си помисли колко ще е лесно да се хвърли от прозореца. Щеше да умре, но поне щеше да знае, че се е защитила от изнасилване върху кървавия олтар, използвана от хора с перверзни и злонамерени желания. И все пак, въпреки примамливия повик на смъртта, част от нея се държеше вкопчена в мисълта за бягство. Взорът й се спря върху голямата водосточна тръба, която се спускаше в ъгъла на сградата, скрепена с големи метални скоби… които би могла да използва като стъпала или за да се лови за тях с ръце. Беше опасно. Нямаше гаранции, но алтернативата бе ужасяваща и тя не желаеше дори да я обсъжда в мислите си.

С усилие, от което чак изпъшка, тя повдигна прозореца и се загледа в мрежата срещу комари, закриваща отвора. Изскимтя панически и взе да я раздира с нокти, без да обръща внимание на драскотините, оставящи дълбоки следи по ръцете й. Искаше да излезе навън, а мрежата бе застанала между нея и свободата.

След като не успя да я свали с голи ръце, тя отиде забързано до куфара си и взе да рови из несесера с тоалетните принадлежности. С победоносен вик измъкна ножичка и хукна обратно към прозореца. С треперещи ръце сряза мрежата, а страхът й вливаше нови сили. Трябваха й минути само, за да премахне тази бариера. Въздъхна с облекчение, свали цялата рамка и отново впери очи във водосточната тръба.

Сега й се видя съвсем тъничка и далеч не толкова солидна, колкото преди минути само. Попита се дали ще издържи тежестта й или скобите ще се откъснат от дървото и ще я запратят върху цимента долу.

Само да имаше друг изход… Но докато се взираше в тъмнеещото небе, разбра, че времето й е на привършване. Друг път към свободата нямаше. Изпълзя върху перваза и клекна на него. За да се вкопчи в тръбата, трябваше да скочи. Ако не я улучеше, щеше да се гмурне към смъртта. Но и в двата случая щеше да се отърве. Пое си дълбоко въздух и се метна през прозореца.

Усети, че лети във въздуха. Дъхът й изскочи със свистене мига, в който се удари в стената на къщата. Сграбчи тръбата и острият метал на скобата се заби болезнено в дланта й.

За миг остана просто да виси, умираща от страх, че всякое, дори най-малко, движение ще я запрати като камък долу върху цимента.

Погледна под себе си и се вкопчи още по-силно в тръбата, преборвайки се с виенето на свят. По горната й устна избиха капчици пот. Не гледай надолу — заповяда сама на себе си. Бавно, все още със затворени очи, започна да се спуска сантиметър по сантиметър. Краката и ръцете и търсеха сляпо всяка скоба, за която да се вкопчат.

Вечерните сенки танцуваха край нея и тя се усети забулена във влажната мъгла, която се надигаше от океана. Беше признателна, че я има, защото се надяваше, когато се спусне долу, тя да я скрие в сивото си було. Сантиметър по сантиметър, всеки белязан от болка, тя се придвижваше надолу, а надеждата караше сърцето й да тупти в слепоочието. Само да можеше да се отдалечи от странноприемницата, щеше да върви пеша, докато се добере до безопасно място.

Почти беше стигнала, когато чу над себе си някакъв звук. Погледна нагоре и зърна лицето на Уилма, надничащо през прозореца със свалената мрежа.

— Измъква се!

Викът на старата жена изпълни сърцето на Дарлин с чиста, неподправена паника.

Сподави плача си и бързо се спусна още няколко стъпки, след което скочи, а краката й поеха болезнения удар в цимента. Без да разсъждава, е едничката мисъл, че трябва да се спасява, хукна по пътеката пред себе си.