Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Вятърът, вдигащ вълни в близкия океан, свистеше в ушите й и развяваше косата й около лицето, но дори той не й пречеше да чува виковете на хората след себе си. Обърна се зърна тъмни фигури в парцалите мъгла, тичащи след нея, настигащи я, докато тя се препъваше, стъпваше накриво встрани от пътеката и се хлъзгаше в камъните.

Мракът се спусна рязко, сякаш нощта бе хищно животно, захапало деня на един залък. Само откъм близките вълни се виждаха леки отблясъци, а над тътена им чуваше как викат името й, отново и отново. Тя не спря, не се замисли. Беше програмирана да се спасява и всяка мисъл бе помитана встрани, докато си проправяше път през острите и хлъзгави камъни. Сълзите също пречеха на нейния бяг, замъгляваха зрението й, докато се опитваше да избяга от дявола.

Извика, когато се подхлъзна и падна на едно коляно. Камъните раздраха плата на джинсите и се впиха в плътта й. Дарлин стана, но усети, че от раната бликна кръв.

— Дарлин!

Дълбокият, до болка познат глас се разнесе непосредствено зад гърба й — толкова близо, че тя разбра: само ако се пресегне, ще я стигне.

Изведнъж осъзна колко е безполезен опитът й да избяга. Тук на скалистия бряг, който изчезваше на няколко метра от нея във водата, тя бе уловена в капан — в капан между дявола и дълбокото синьо море.

Истеричен смях забълбука на устните й и тя напъха юмрук в устата си, защото знаеше — поддаде ли се на този смях, със сигурност ще изгуби разсъдъка си.

Обърна се с лице към него. В този миг иззад пластовете мъгла надникна пълната месечина и погали силните му хубави черти с любовна милувка. Гарвановата му коса се вееше над челото и тя имаше чувството, че е вещер, дошъл да вземе душата й. Ала в очите му имаше нежност, която превърна смеха й в плач. Боже, колко го обичаше! Явно беше полудяла.

В изражението му, когато протегна ръка към нея, прочете напрегнатост. Отново имаше чувството, че очите му й говорят… че казват нещо, което тя жадува да чуе, трябва да чуе.

— Ще ти помогна, Дарлин, но трябва да ми се довериш.

Осъзна, че думите са били произнесени на глас.

Разумът й подсказа да не става глупава, че ще е по-добре да се хвърли в океана, отколкото да се довери на този изгарящ поглед, на тази черна душа. Ала сърцето й литна окрилено от нова надежда. Ами ако през цялото време е била права? Ако и той е бил безпомощна жертва? Възможно ли бе да е дошъл да й помогне, да знае някакъв из за бягство?

Взря се дълбоко в очите му и видя не огньовете на нещо много различно. Нещо, което я накара да се довери, да повярва на сърцето си. Предавайки се във властта му, тя положи сърцето си в неговите крака, на волята му собствения си живот. И му протегна ръка. Той я сграбчи здраво и сигурно, и в един дълъг миг очите им останаха сключени. И отново тя остана с впечатлението, че той се опитва да й внуши нещо… нещо, което не е в състояние да изрече с думи, ала иска тя да го знае. И тогава, като я улови още по-здраво, той извика на хората, застанали на ръба на пътеката:

— Всичко е наред! Хванах я.

Дарлин хлъцна задъхано. Погледна го с обвинение в очите, а викът му продължи да отеква в ушите й. Тежестта на предателството му я накара да залитне замаяно. И като простена от бездънно отчаяние, тя затвори очи и се предаде на вихрения мрак, който я пое в прегръдката си.

Със силно уверено движение Куинтин я подхвана в ръце тръгна назад към другите, които чакаха. Беше доволен, успя да я настигне и улови, преди тя да направи някоя глупост, като например да се хвърли във водата. Тя бе неизменна част от онова, за което те се бяха трудили от години. Всичко щеше да е загубено, ако тя бе загинала в морето.

Стисна още по-здраво неподвижното й безжизнено тяло. Направи му впечатление как лунните лъчи милват чертите й. Той нямаше да предприеме нищо, което да попречи на поредицата от събития, които щяха да се разгърнат в тази пълнолунна нощ. Беше работил упорито, всички бяха работили, бяха планирали, бяха стигнали твърде далече, за да допуснат нещо да попречи на онова, което съдбата бе отредила тази нощ.

Когато Дарлин се събуди, тя лежеше върху каменния олтар, облечена в тънка като паяжина бяла роба, която си спомни от предишната нощ. Робата не бе в състояние да се пребори със студа, който се просмукваше в тялото й от камъка под нея. Единствената разлика беше в това, че този път не бе упоена. Нямаше я благословената обърканост, която да помъти съзнанието й.

Ръцете й бяха завързани здраво за дървен кол някъде зад главата й, краката й бяха завързани за други два кола, посвени от двете противоположни страни на камъка. Боже, тя е безпомощна като жертвен агнец на олтара на смъртта. Усети краткотрайно замайване и се опита да намери забава в тъмнината. Но забравата бе изчезнала, беше я предала на ужасяващата действителност. Поляната бе изпълнена блещукащи светлинки и танцуващи сенки. Дочуваше биенето на вълните в близките скали. Обърна глава и погледна отвесно спускащата се скала. Прииска й се да може да се освободи от удържащите я въжета и да се метне оттам към смъртта. Беше готова на всичко, само и само да избегне ужаса, който щеше да изтърпи.