Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Напъха снимките обратно в албума и го върна върху масичката. Не искаше да гледа повече… Нямаше и нужда. Всякаква мисъл за намирането на телефон я напусна, а нуждата да избяга стана неудържима. Излезе от стаята и хукна към стаята си с едничката мисъл да събере багажа си и да се измъкне от тази къща. Дори ако й се наложеше да извърви пеша сто мили… хиляда мили. Не можеше да остане тук и нито минута повече.

Щом влезе в стаята си, тя измъкна куфара си от дрешника и го разтвори върху леглото. Взе да сваля окачените си в гардероба и в дрешника дрехи, да вади къде що имаше по чекмеджетата и да ги хвърля в куфара, без да си прави труда да ги сгъва. Главоболието й се усили заедно с чувството за неотложност, която я притисна. Всяка минута, която се изнизваше, я изпълваше още по-силно усещане за надвиснала беда.

На вратата се почука и тя замръзна. Дъхът й секна в гърлото. Застана неподвижна. Затвори очи и се опита с усилие на волята да накара този, който чукаше, да се махне и да я остави на мира.

— Дарлин! Дарлин, добре ли си? — дочу през вратата притеснения глас на Уилма. — Видях те да идваш насам и ми се стори, че си разстроена. Да не си болна? Искаш ли нещо?

Дарлин прокле старицата и майчинската й загриженост. Знаеше, че трябва да й отговори, тръгна към вратата е разтреперани крака и я открехна.

— Ами… Боли ме глава, та реших да полегна за малко. Ще се оправя. Трябва само да си почина.

Като малък булдозер Уилма я избута от вратата, сбърчила разтревожено чело.

— Да ти донеса ли аспирин? Имам от онзи, дето не дразни сто…

Тя млъкна при вида на отворения върху леглото куфар.

— Ти май си стягаш багажа? — Произнесе думите бе интонация, впила напрегнат поглед в Дарлин. — Нали не смяташ да си тръгваш? Имаш още две седмици ваканция.

— Ами… аз… Търсех нещо в куфара.

Дарлин усети колко е неубедителна. Не я биваше да лъже.

— Божичко!

Уилма излезе заднешком от стаята и затвори след себе си.

Дарлин разбра, че времето й изтича, и се хвърли в трескаво опаковане. Трябваше незабавно да тръгва, ако искаше изобщо да се махне оттук. Затвори куфара и тръгна към вратата.

Сграбчи дръжката и се опита да отвори, но безрезултатно. Явно я бяха заключили отвън. Беше закъсняла. Същинска муха, уловена в паяжина. Хлип на отчаяние изклокочи в гърлото й, докато натискаше ли натискаше дръжката на вратата. Нищо. Изстена в безпомощен гняв и заудря по вратата с юмруци, докато остана без сили. Облегна се на нея и заоглежда с обезумели очи стаята, опитвайки се да намери друг изход.

Изтича до прозореца и погледна надолу към покрития с циментови плочи вътрешен двор, три етажа под нея. Нямаше друг изход.

Със сковани крака се дотътри до леглото и се отпусна на ръба му. Сънуваше най-страшния си кошмар, заобиколена от хора, които целяха да й навредят, само че този път нямаше да се събуди, окъпана от сутрешното слънце. Затвори очи и си пожела като ги отвори, да бъде отново в кухнята на баба с мириса на лавандула и прясно опечени курабии, заобиколена от обич и чувство за сигурност.

Не знаеше колко време остана така. Изведнъж отвън се чу потракване на ключове. Скочи от леглото и отстъпи назад към стената. Страх я беше да види кой ще влезе в стаята. Изхълца от облекчение и се метна към едрия мъж, който застана на прага.

— Чичо Доналд! — извика и го прегърна през широките гърди, притискайки се към единственото познато нещо в този свят на кошмари. — Моля те, трябва да ме изведеш оттук. Да се махаме веднага!

— Успокой се, успокой се — потупа я той по гърба и се освободи от силната й прегръдка. — Уилма ми каза, че не се чувстваш добре.

Уилма и Харолд се виждаха зад гърба му.

Дарлин отстъпи крачка назад и отвори уста да отговори, но преди да издаде звук, я връхлетя вълна на ужас, от която физически й се догади. Бе поразена от едно видение. Мъжът с огромния като варел гръден кош, облечен в кървавочервена роба — беше й се сторил позната.

Чак сега осъзна, че това е бил чичо й Доналд. Панически заотстъпва назад от него, докато се удари глухо в стената зад себе си.

— Ти… И ти участваш във всичко това — прошепна задъхано. — Ти си част от това зло. Вие всички искате да ме убиете.

Доналд се засмя — дълбок гръмовен смях.

— Не ставай мелодраматична, Дарлин. Никой не иска да ти причини зло. Дори напротив. Ти, мила моя, си нашата надежда за бъдещето.

Дарлин се намръщи, изпълнена с любопитство въпреки страха си.

— Какво искаш да кажеш?

Той се пресегна и взе ръцете й в своите. Тя се пребори с импулсивното желание да се отдръпне рязко, отблъсната от студенината на ръцете му, обхванали нейните. Студени като смъртта.