Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Искаше й се да спре, да не продължава напред. Но не можеше. Трябваше да разбере дали тази поляна с големия плосък камък е ей там, отпред. Не би могла да понесе чувството за неувереност, ако се обърнеше кръгом и се върнеше в странноприемницата, без никога да узнае истината. Трябваше да продължи. Стон се изтръгна от гърдите й, когато гъстата гора се разтвори пред нея. Застана насред поляната от своя сън. Плоският камък, подобен на огромен полегнал надгробен камък, лежеше там в центъра, надсмиваше й се със самото си съществуване.

— Не!

Отрицанието се изплъзна от устните й в отчаян шепот. Ала да отрече съществуването на камъка би означавало да се признае за напълно изгубила разсъдъка си. Дълго време само го гледа, сякаш очакваше да изчезне като облак дим.

После тръгна към него, рязко върната в съня си. Ръката й трепереше, когато я протегна и докосна студената твърдост на повърхността. Задъхваше се, докато усещаше канарата под пръстите си. Беше истинска… Боже господи, истинска беше! Спомни си допира й до гърба си…

Но ако камъкът бе истински, какво остава тогава за останалите среднощни образи? Ами хората в черни роби и дълбоки качулки? Смътно осъзна, че дочува пляскането на вълни. С помътнели очи забеляза едва сега, че от другата страна на камъка към океана рязко се спуска скалист отвее. И внезапно си спомни, че шумът на вълните присъстваше и в съня й.

Извърна се рязко, а очите й се защураха панически из поляната. Сън ли е било, или е била приспана и донесена тук? Въпросът крещеше в главата й и тя политна назад, встрани от камъка. А дали не е било поредното видение на нещо познато от минало, което не бе изживяла? Странното прилепчиво чувство, което не я оставяше от мига, в който стъпи в „Гарвановото гнездо“.

Тя се смрази, когато лъч слънчева светлина просветна през дълбоките сенки и се отрази от нещо златисто на земята до камъка. Връхлетяна от ужас, тя се наведе и го вдигна.

Златиста шнола. Същата шнола, която бе придържала сплетената й коса, когато заспа снощи изнемощяла на леглото. Тя прегаряше ръката й — безспорно доказателство, че Дарлин е присъствала физически снощи тук, на това място. Пое си спазматично дъх и я хвърли на земята. Ужасяващият кошмар е бил истински. Тя е била упоена и донесена в гората. Била е поставена върху камъка… А облечените в тъмни роби бяха припявали над нея.

Странноприемницата и нейните гости вече не й се виждаха просто странни. Те бяха злонамерени. Мирисът на злото смъдеше в носа й и от гърлото й се отрони стон, когато, осъзна, че по някакъв начин бе станала част от техните зловещи намерения. Да бяга! Тези две думи пищяха в кръвта й.

Трябваше да се измъкне оттук, да напусне това място. Тя беше в опасност, в смъртна опасност.

Обърна се и хукна слепешком назад по пътеката. Храсталаците и клоните на дърветата сякаш оживяха и се запресягаха да я удрят и дращят, протягаха бодливи пръсти, за да спрат бягството й. Сякаш природата около нея правеше неприкрит опит да я задържи тук завинаги. Истерични хлипове я давеха, докато си проправяше път през пътеката.

Сълзи замъгляваха зрението й. Ще стигне хана, ще си стегне багажа и ще се спасява по-далеч оттук. Нямаше представа какво точно става, но със сигурност не желаеше да остане, за да провери.

Забави крачки, когато внезапно се сети за Куинтин. Беше ли и той част от тази лудост? Играеше ли някаква роля в това, което ставаше?

Нетърпеливо избърса сълзи и наложи на дишането си нормален ритъм. Не може… Не може Куинтин да не е също толкова невинен колкото беше и тя. И все пак, колкото и да го оправдаваше сърцето й, не можеше да отрече мрачната му привлекателност, начинът, по който я омагьосваше, щом беше близо до него.

Омагьосана… Вещици… Вещери… Господи, нима това бе смисълът на ставащото тук? Беше ли се натъкнала неволно на сборище на вещери? На почитатели на Сатаната? Мисълта й се върна към черните роби, пламъците на свещите, странното скандиране и кръвта й се смръзна.

Всичко изведнъж си дойде на ужасяващото място и тя осъзна, че трябва да се спасява преди падането на нощта, когато пълната луна щеше да огрее земята. Отново се сети за големия плосък камък и си помисли: нищо чудно, че Уилма и Харолд се отнасяха към нея като към почетен гост. Тя щеше да бъде тяхното жертвено приношение.

На влизане в странноприемницата Дарлин не срещна жива душа и това я зарадва. За миг се поколеба в полутъмния коридор, докато се чудеше коя да бъде първата й стъпка по посока на планираното бягство.