Карла Касиди - Дяволът и дълбокият син океан

Затвори очи и носът й се изпълни със задушаващия мирис на горящите факли. Чу далечния печален писък на нощна птица. Прохладен морски бриз караше робата да прилепва към тялото й, а кожата й — да настръхва. Беше съвършено сама — сама със своя ужас…

Взе да се извива, да се опитва да се изскубне от въжетата, които я сковаваха, ала за съжаление само ги затегна още повече. Когато грубото въже се заби в кожата й, тя неохотно спря да се върти. Китките и глезените й смъдяха болезнено. При мисълта за върховното предателство на Куинтин сълзи запариха на очите й. Преглътна конвулсивно, защото не желаеше да пролива сълзи за него. Той бе част от това гнездо на злото. Куинтин беше дяволът — демон, маскиран като мъжко съвършенство.

Как иначе можеше да си обясни властта, която упражняваше върху нея? Той излъчваше черна магия, откраднала душата й. Властта му над нея бе безгранична, всеизгаряща, и тя чак сега проумя, че неин източник е черната му душа. Нищо чудно, че бе безпомощна пред чувственото привличане, което изпитваше към него. Нищо чудно, че не бе в състояние да се бори срещу магнетичното му присъствие. Той използваше сила на мрака, която не бе част от този свят. А сега се готвеше да обладае насила онова, която тя би му дала по своя воля, от любов. При тази мисъл очите й отново запариха от сподавените сълзи.

Кръвта й се смрази във вените, когато до слуха й достигна далечното припяване на гласове. Напрегна се и този път не забеляза въжетата, прорязващи кожата й. Ритмичното скандиране се приближаваше все повече. Ето ги вече на поляната. Бяха облечени в робите си, но този път качулките не скриваха лицата им. Вече не беше необходимо. Лицата им проблясваха в светлината на факлите, отразяваха зловещото им преклонение пред черните сили и религиозен плам, гордостта им, че са предпочели мрака пред светлината. Всички гости на странноприемницата се придвижиха към центъра на поляната и образуваха кръг около камъка, където тя лежеше безпомощна като пеперуда, обездвижена от пробола я карфица.

Зад облечените в черни роби се зададе чичо й Доналд, а робата му пламтеше с цветя на пролята кръв. Неговото пълно червендалесто лице бе изкривено от лудост, когато мина напред, за да застане до главата й. А зад него, в призрачна, бяла роба, беше Куинтин. Сърцето на Дарлин проплака мъчително, когато зърна омразата и озлоблението, които сковаваха лицето му и пламтяха в очите му. Той бе изгубен душа, изгубен за нея и за всичко, в което тя вярваше. Той бе обречен да гори в ада, задето бе прегърнал тази извратен светотатствена религия.

Когато се приближи и застана до краката й, тя затвори очи, защото не можеше да го гледа, не можеше да мисли за онова, в което след малко щеше да участва. Канеше се да се подиграе с акта на любовта.

Скандирането набра сили и се заразбива в слуха й като вълни в далечните скали. Дарлин усети вибрация на енергия във въздуха. Повей на вятъра — горещ, като изригнат о недрата на ада — подухна над нея, а нощното небе бе прорязано от пращяща светкавица. Сякаш самата атмосфера около тези хора реагираше на напевното им скандиране.

Гласовете се издигнаха в кресчендо и Дарлин изгаряше от желание да си запуши ушите от тези зловещи звуци. И изведнъж… тишина. Толкова дълбока, че й се стори неестествена.

— Деца… Властта и славата на великия Луцифер са наши тази нощ. — Плътният глас на Доналд изпълваше тишината. — Ние сме избраните. Ние служихме добре на Повелителя и той е доволен. Всичко, за което се трудихме, което очаквахме, ще се сбъдне тази нощ, когато нашите деца се обединят. — Той отметна глава, а от устата му заизлизаха нечленоразделни несвързани звуци. После думите отново зазвучаха: — Ние сме благословените… След тази нощ светът ще ни принадлежи. — Очите му блестяха с неподправената светлина на лудостта.

— Ти не си нормален! — възкликна Дарлин, неспособна да мълчи повече. — Вие всички сте откачили! — извика тя, и страхът й се отприщи в сърдити крясъци. — Толкова ли не виждате, че това, което правите, е нередно? Това е… лудост!

— Не, скъпа моя. Не ние сме лудите — отвърна Доналд с монотонен ритмичен глас на човек, който се опитва да внушава. — Ще ти кажа кои бяха лудите — твоите родители и родителите на Куинтин. — Той се наведе толкова близо над нея, че обонянието й бе задръстено от киселия му дъх. — Те обещаха децата си на Сатаната, а после опитаха да се отметнат от обещанието си. Опитаха да се измъкнат от нас, да ви отнемат и вас. А това е престъпление, за което има едно наказание — смърт. — Пламъкът в очите му се разгоря още по-силно и сякаш я опърли с напрегнатата си жар. — Опитаха се да избягат, да напуснат лоното на семейството. Но за предателите няма живот.