Крум Велков - Водител

Едно чувство на състрадание, намерило място в едно голямо сърце, понякога и нищо друго, освен лъхът на обич.

Затова пътят на Бърдоква до Царевец премина като в сън. Затова и цялото насилие на протокелиота от банята до новите болярски дрехи, които му облякоха дворцовите шивачи и естети с нескривано ласкателство и ахкане от възторг, той понесе стоически, за да стигне на другия ден до вратата на горницата, в която го очакваше Мария.

Всичко, което се случи отпосле в Търново, беше отбелязано във вехтия ръкопис на нашия безимен летописец, дето като в чудна стара приказка се разказваше това:

„… И след като византийският император бе научил, че Бърдоква е влязъл победоносно в Търново, той се смути и замисли още повече от грижата за онова, което ставаше в неспокойната земя на българите. Смъртта на Константин Тих, добър и изпитан приятел на василевса, го наскърбяваше дълбоко, Палеолог посрещна тази новина с такова вълнение, сякаш беше паднала във вражи ръце не една чужда столица, а самият негов Цариград. Неспирният възход на овчаря го подсещаше за тежките дни на Византия от Калояново време. Бърдоква ставаше все по-опасен за всички и най-много за него. Той предвиждаше и очакваше неговото коронясване за цар на българите, познаваше вече и силата му и затова реши да опита още два от най-добрите си изпитани начини, за да обезвреди този опасен нов съсед. Най-напред, чрез свои тайни доверници в Търново, той предложи на овчаря да го признае за цар, при условие, че ще се съгласи да влезе в брак с дъщеря му Ирина… Ала Бърдоква с груба насмешка отхвърли императорската сватовщина и великодушие. Тогава, уязвен от унижението, за което си беше виновен сам, упоритият император се реши на другото. От прозорливост и тъкмо за такива случаи той беше запазил и отгледал като крехко цвете в своите дворци един истински български княз — Йоан-асен, син на Мицо, някогашния злополучен съперник на Тих и също така гръцки храненик. Палеолог се досети, че е дошло времето да си послужи с този забравен от всички съмнителен претендент за търновския престол. С неочаквани почести и тържества той го измъкна из сянката на неговото забвение, ожени го за злополучната си дъщеря Ирина, провъзгласи го за български цар под името Йоан-Асен. III и със силна войска го изпрати към Търново. Ала лукавият император бе закъснял и този път. Няколко седмици по-късно той научи с горчиво разочарование и припадък на гняв едновременно за възкачването на овчаря на българския престол под името Ивайло и за венчаването му с неговата лицемерна и двулична внучка Мария, вдовицата на убития цар Константин Тих. Най-много Палеолог се сърдеше на нея. Заради короната и любовта на един размирен варварин, вярна на своя разюздан нрав, тя беше още един път осквернила всичко — своята императорска кръв, династичните традиции на василевса, родината си и дори самия Палеолог, макар и бог сам да беше подсещал за един такъв зет. Уплашен и сломен, от всичко това, той върна Йоан-Асен обратно, отлагайки войната за по-сгодно време и потърси цътрудничеството на могъщия татарски хан Ногай срещу враждебното Търново на цар Ивайло.“

Така завършваше старият летопис, без да бъде довършен. Времето или смъртта бяха сложили неговия внезапен край. А есента и зимата на 1278-та година отминаха неусетно, топли и меки. Над Търново беше легнал първият сняг, не закъсня ялата зима. Върху покривите, кулите, кубетата и високите, звънарници блестеше на студеното слънце белият плащ на града. Залян от дълбока манастирска тишина, той сякаш беше заспал в полудрямката на едно, продължително съзерцание, отправено към смълчалия се Царевец. Какво ли не беше виждал този чуден град? Падение и робство, величие и блясък се бяха сменяли едно след друго като в сън. И в тази държава, варварска за чуждестранната хула, чиято столица беше между Дунава и двете морета на изток и юг, беше протекло едно минало, преляло не само със суровите и жестоки бури на борбата за свобода и независимост, но и на най-нежните балади на човешкото сърце. Тука един беловлас Царевецки самодържец, клокотнишкият победител, надмогнал преизподнята на всички предразсъдъци, се беше влюбил в една седемнадесетгодишна девойка, дъщеря на пленения и ослепен от него епирски владетел Комнин. Той се венча за нея и довчерашната робиня сложи на красивата си глава царствената диадема. Въпреки огромната разлика в годините, младата и прекрасна Ирина му приличаше. Тя му отвърна със същата знаменита любов, защото не виждаше по-прекрасен кумир никъде другаде, освен в сърцето на своя възлюбен старец. Търново не можа да я разбере тогава и по-късно й се отплати със своята ненавист и омраза. Сега в същото място на тази омраза беше Дошъл редът на Мария. Само един прие и отвърна с взаимност на тази втора Магдалена: новият цар Ивайло. В деня на високата сватба търновската мълва засъска като настъпена змия. От митрополитската черква, където се извърши тържественият обред на бракосъчетанието, тя пропълзя по богатите трапезицки домове, по улиците и низините на града, за да остави своето отровно и разложително жило Там, закъдето беше и умишлено насочена — в дружините на довчерашния Бърдоква. Хитри и подмолни, вечните врагове на Царевец, а сега и на Ивайло, познаваха от дългия си опит изкуството и силата на клюката и ревниво се бяха хванали пак за това оръжие. Във венчаването на Ивайло с Мария те виждаха с отчаяние завършека на една победа над тях и тържеството на своя враг, но те не бяха хвърлили още оръжието си и търсеха уязвимото място на тази победа. Отхвърлени и станали излишни, бивши царедворци; сплетници и шпиони, огладнели и лишени от милостиня всевъзможни калугери, прогонени от манастирите Патриаршески пипала и преоблечени боляри заспиваха в тъмнините по кръчмите, домовете и свърталищата, между простодушието войнство на Ивайло, за да подшушнат с доброжелателска загриженост и лъжлива тревога, че народните работи не вървят вече добре. Простодушните или пияни войници ги оглеждаха отначало предпазливо, крадешком, почесваха тиловете си, без да ги сърби нещо там, и нерешително запитваха: