Крум Велков - Водител

— Какво искаш? — запита Бърдоква, развеселен донякъде от гъвкавостта на този непознат човек, който се чупеше пред него като пред икона.

Протокелиотът се усмихна също, боязливо и угодно.

— Ще позволи ли високославният… войвода да го попитам дали не желае да смени походното си облекло?

Бърдоква го изгледа малко подозрително, помълча и поправи мустака си.

— Ще позволи, ще позволи! — отвърна той, затруднен от нещо. — Само че слушай какво, байно… мене тия дрехи ми са всичките!…

— О, господарю! — се прегъна още веднъж протокелиотът, видимо поласкан от свойското обръщение на войводата. — Аз ще намеря всичко необходимо за милостивия господар… Само докато се той окъпе, моите шивачи ще приготвят всичко!…

— Не е лошо, не е лошо! — издума подгорецът, като хвърли крадлив поглед към стената на фреските. — Е, прави каквото знаеш! И без това не съм се преобличал, откак съм излязъл от дома… Ами ти кой си?

— Протокелиотът…

— А-ха!… Сигурно си грък тогава… Хм! Нищо! И аз имам един като тебе в дружината, Калистрат, слушал ли си за него?

Протокелиотът сви рамене:

— Не, господарю!

— Ще го видиш. Юначен човек. Струва повече от цяла Византия. Разбира отлично от монетните работи и много му се иска, още преди да дойдем тука, да стане държавен ковчежник, но… ще видим!…

— Твоя воля, господарю…

— Така… Значи ти си домакин тука?… Е, дай ми тогава да се преоблека с нещо, но без тия ваши платове. Струва ми се, че пречат на ръцете, пък и неприлично е. Не съм свикнал. Всички вие ми приличате на жени в тях… Хайде, води ме!

Бърдоква тръгна след него, навел глава. Тази вечер той приемаше с най-различни чувства неизбежната мъка от своето външно преображение. Съзнанието, че цялата тази игра е една дълбока необходимост за неговото дело и за съдбата на дружините, го успокояваше. Той не виждаше друг път. Тих си отиде, пометен от бурята, и неговото място върху Царевец чакаше своя заместник. Вдовици като Мария имаше Много, но никъде нямаше царство без цар. Бърдоква разбираше добре, че стотици бяха ръцете и надеждите, които се протягаха вече към остарелия скиптър на българската земя. Знайни и незнайни боляри и деспоти, чуждоземни князе и стари завоеватели не спяха от дълго време насам. Повечето от тях, вярваха, че в края на краищата бунтът не ще бъде нищо друго, освен едно разчистване пътя на техните стари и нови, открити или подмолни стремежи, отправени към престола. Ония, които бяха дебнали Тих, сега неминуемо щяха да заговорничат и срещу Бърдоква. Макар и изместена от своето старо русло, борбата щеше да продължи. Всяка чужда ръка, която би успяла да сграбчи царската власт, най-напред щеше да удуши него, дружините му и народната свобода. В онова време на безогледен политически разврат, цъфтящо сплетничество и съзаклятничество, на непрестанни домогвания до короната нямаше търновски войник, който да не знаеше какво би очаквало Бърдоква, ако той отстъпеше една крачка назад, — Лобната скала!

Но затова пък той и не мислеше да отстъпва. Със същата вродена прозорливост и съобразителностт, с която беше посъветвал Лаконас неотдавна да вдигне редом до своето алено българско знаме и конската опашка на татарите, той щеше да воюва и отсега нататък в безкрайната битка с многоликите врагове на народа си. Какво от това, че косите на мазния й раболепен дворцов протокелиот, когато той остане сам между своите доверени клюкари, настръхват от ужас и отвращение пред сцените на мирното подгорско нашествие из палата? Какво от това, че Ристак, Ципор и други, след като обходиха всичките зали, покои и тремове на царския дом, се установиха на зимна резиденция всеки по вкуса си и кой къде намери, по-близко до Бърдоква, та даже и в спалнята на Тих! Оставаше още да си вържат и конете в тронната зала като в яхър!… Нищо. С кръвта и героизма си срещу враговете всичките бяха заслужили тази чест повече, отколкото хромият гъркоман и цялото му византийско сборище, заедно с мечката им. Преди още да влезе тука, Бърдоква беше коронован в душата на своя народ. Един призив, една негова дума събираше веднага неизброимите тълпи, готови на безподобни саможертви за своя, за родния водител. В битките той беше видял с очите си издъхващи воини, които свършваха с благословия към него само защото тяхната обща борба им беше дала възможност да умрат като свободни хора. Кой щеше да брани тази скъпо извоювана свобода отсега нататък? Никой друг, освен пак той и те…

Ала в тия дни, когато вълните на тази величава борба плискаха подножието на трона, който го очакваше, Бърдоква се усещаше уморен. Нещо непредвидено и неочаквано се беше случило в неговия живот. Със същата изненада, с която се видя изправен за пръв път пред ониксовото огледало, загледан в себе си, в своя суров свят от воински чувства и мисли, той откриваше между тях и нещо Друго. Като пролетно пробуждане в планината там беше покълнало неусетно едно ново, непознато досега чувство и беше разцъфтял образът на първата жена, на Мария.