Крум Велков - Водител

— Че защо да не върви?… Бихме татарите, гърците и болярите и ето че сега и свой роден цар си имаме… Комуто не харесва, да върви при Палеолога!

Ударили на камък, тайнствените недоволници не слагаха оръжие.

— Царят ни е добър, народен, нека го поживи бог, но не е вече същият, както беше някога!… — поклащаха те опечалено глави.

— Хайде де!…

— Стана нещо, въздишаха смутителите. — Откак се венча с тая проклетница Мария, Ивайло не е вече нашият някогашен Бърдоква. Забрави ни той нас заради една гъркиня… Та видели ли сте го от два месеца вече да се покаже някъде между нас? Не!… Възгордя се той, яде си и пие там, горе, в Царевец, милува змията, като че ли се е родил не в подгорските колиби, а в самия палат… Забрави той, че си проливахме заедно кръвта за правдата и против царя… Не можем да помиришем вече при него. А татарите, казват навлезли в Нашата страна и направили Преслав на пепел. Пищи земята ни отново от тях, а няма вече кой да ги прогони. Царят си свърши работата, ожени се и стига толкова. Който иска повече, нека върви и се бие, където ще! Нему е добре и тука при гъркинята!

Такива разочаровани народни доброжелатели които не бяха помирисвали битките, се явиха много и навсякъде, за да протръбяват в съзнанието на отдъхващите борци, за някаква намислена измяна на Ивайло към тях. Внимателният Ристак беше успял да пипне за гушата няколко такива недоволници и направо, без да пита никого, ги беше хвърлил направо в мътните води на Янтра, Но змията не се свършваше с това. Отровата на разложението намираше все по-нови и нови пътища и средства. Тя успя да проникне като тиха сянка на разложена леш навсякъде. Той пръв усещаше опасността, която идваше от това. Загрижен, той намекна веднъж на Ивайло:

— Умориха се вече момчетата от лежане, царю. Преобръщат се като котки край огнището от едната страна на другата, подпухнаха от ракия и за глупости започнаха вече да мислят…

— Какво искат? — запита Ивайло.

— Нищо… Ръмжат за нещо, и те самите не знаят за какво… Забравиха ни, думат, нас, царят и войводите!…

Ивайло се засмя:

— Нищо… Така се почива.

Но останал отпосле сам, той се замисли върху думите на Ристак. Ивайло познаваше душата на своя народ, буйна издънка от който, бе и самият той. Сраснал с него в борбата, той познаваше мястото, което беше заел в тази обща душа. Само една дума, един негов призив събираше безчетни тълпи от настръхнали люде, готови на невиждана саможертва за него. Той бе видял с очите си през изпитанията на битките хиляди поразени войници, които издъхваха с благословии, отправени към него само защото им беше дал възможност и посочил пътя да умират като свободни хора за своята бащиния, Спомняше си и за трескавите очи на насечения Годун, който цяла неделя се беше гърчил в адски мъки и не можеше да издъхне докато не видя над себе си своя скъп другар и войвода. В тази необятна, детинска още душа на неговия народ, нямаше друга обич нямаше. Тая обич търсеше навсякъде, пазеше и скъпеше като кумир и го ревнуваше от всичко, което можеше да го отдалечи, макар и за миг, от него, Ивайло трябваше да бъде неин и само неин. Сега всички те, от дружините, от близки и далечни краища на освободената земя, мразеха Мария не за друго, а за това, че тази прелъстителна жена, останала като самотен призрак на един издъхнал враждебен свят, нанасяше последния си удар срещу мръсните свинари, като открадваше сърцето на техния верен син И вожд. И без предпазливото откритие на Ристак Ивайло беше имал вече случая да чуе първия народен упрек от устата на Данил, пристигнал неочаквано двадесетина дни след тържествата около сватбата му с Мария. Патриархът, неразтрошилите се още архиереи, дошли от своите далечни и близки епископства из страната, за да присъствуват и подпишат знаменития акт на коронацията и бракосъчетанието, болярите, сановниците и цялата хилядоглава търновска каста на предишното величие, всички видяха с нова почуда още една главоломна изненада… Един кирлив и дрипав отшелник в шаячно расо беше посрещнат в Търново от дружините и самия цар като някаква императорска особа, за която никой не беше подозирал досега нищо. Седнал в широка волска кола от Вуколовските колиби, увит в кожи, за да не се вкочани из дългия път през Хемус старецът влезна в града, посинял от кашлицата и пневмонията, която го беше сграбила из пътя. Вратите на крепостта се отвориха парадно й тържествено като пред висок гост; Дружините отложиха калпаци и се прекръстиха благоговейно пред скромното шествие на простата и самотна волска кола. Безбожните воеводи правеха същото. Един след друг те се навеждаха да целуват костеливата и трепереща ръка на отшелника и най-после пред Царевец се наведе и царят. Старото Търново гледаше смаяно и се Питаше кого носеше тази жалка волска кола?… Още някой самозван патриарх ли, папа или нов светия на бунта? Никой още не знаеше, както и не узнаха по-късно, защото пак тъй набързо си замина непознатият старец още през същата вечер самотно към далечния Даниловий дол. Само в ушите и създанието на новия цар останаха да звънят, като ехо от камбаните на Възнесенската черква, задъханите думи на избягалия отново отшелник. Още с известието, че отец Данил пристига в Търново, заедно с радостното чувство, че Ще може да види отново Подгорския светец по-близо до себе си, Ивайло се сепна от ново парливо предчувствие. На два пъти преди това той беше поканил чрез свои пратеници стареца да дойде и му гостува в Търново, но старецът по свои съображения упорито му беше отказал. Това не учудваше царя, тъй като му беше известно от по-преди отрицагелното отношение на отшелника към вътрешната и външна страна на неговия възход към престола. Затова усмихвайки се, той не се изненада, от отказа му. Но когато отец Данил съвсем неочаквано и сред зима пристигна с калната си колесница, полужив от треската на простудата, Ивайло неспокойно долови причината за това посещение, равно на подвиг за немощните сили на стареца. Той го прихвана под мишниците леко, внимателно, за да не падне от изтощение и слабост върху мраморните стъпала и подове на палата, въведе го гостоприемно вътре и го покани да седне със същото чувство на уважение, като че ли канеше не друг, а живата памет на баща си Вукол. Ала старецът, подпрял се немощно върху своя дрянов кривак, поклати отрицателно глава. Той огледа с блуждаещ поглед и видимо отвращение тежкото великолепие на обстановката, в която беше попаднал, и прошепна тихо, задушено: