Крум Велков - Водител

Но Ивайло сякаш почиваше само при нея. Тя чувствуваше това. Като буря той щеше да отмине и оттук, за да остави и нея като преломена бреза. Зад своята последна любов към него тя не виждаше нищо друго вече, освен калугерската броеница или тъжното завръщане във византийската й родина. Страшно. Колко е къс и жесток животът понякога!

— Прегръщай! — задъхано шепнеше тя всяка нощ, като вдигаше ненаситно непресъхващата чаша на най-бурната си страст. — За тебе аз всякога ще остана чужденка, ти ме мразиш, знам, но нищо от това, щом ми харесваш… Не бой се, няма да те излъжа, овчарю! Аз ще си отида от тук сама и щастлива, може би само със спомена за тебе. Покрай тебе обикнах и твоята земя… Недей ме пъди още! Прегръщай! Искаш ли да събудя Ефросина за вино и пир?…

— Не!…

Ивайло слагаше ръка върху красивото й възбудено лице, за да я отпусне в нежна и продължителна милувка. След нейните шепнещи и задъхани от развихрен копнеж и несподелена мъка думи неизбежния и близък край на тяхната любовна взаимност, той мълчеше, без да намери в себе си сила, да и отговори, безмълвен, той само приемаше и връщаше ласките, опиянен от техните мигове, за да отрезнее веднага и събере чело заедно с техния отлив. Мария, прочутата жена, пред която се беше огъвало раболепно цялото царство, бледнееща пред иконите и хладна като нощ в своята отмъстителна стихия, любовната загадка на Царевец, заставаше сега като уплашено от нощната буря дете, притисната върху ръката на Ивайло. Никакъв крепостен зид, никакво войнство и меч не са били никога по-сигурна и вярна закрила за нея от тази груба ръка. Само върху нея можеше да се заспи спокойно, без призраците на съвестта и виденията на вечния страх. Една безкрайна благодарност я заставяше много пъти, събудена нощем, да я целува кротко с топлите си устни и да я мокри със сълзите на дълбока признателност.

И в тази бяла зимна нощ столицата и Мария бяха заспали заедно. Само Ивайло, буден още и обхванат от мисълта и чувствата си към тия две прекрасни чужденки, се разделяше за последен път, с тях и развиваше вече мислено картината за нов поход в борбата…

— Утре! — потрепваха неговите устни и се навеждаха да откъснат последната топла ласка на един чуден сън.

Един пътник, в нов и рунтав овчи кожух, със спуснати ниско наушнйци на кожения си калпак, в болярски ботуши и прост тежък меч яхнал бял кон, стоеше неподвижен, като оживяла статуя, обърнат с лице й гърди към снежния път. Пред него, бодро скърцат хилядите стъпки на новия поход. Увити в топли зимни дрехи, отминават Конници, след тях пешаци и така редица след редица, отред след отред, дружина след дружина. Весело скрипти замръзналият през нощта сняг. В бездънния и чист като стъкло океан на небето блести зимното слънце, плувнало и то на път. Неделята на блудния син е. Търново гледа и не вярва на очите си. — Никой до сега не е тръгвал в такова време за нови битки и войни, освен Ивайло. Защо ли? Татарските орди ли отново полудяха и плъзнаха хайдушки през виелици и студ по родната земя, или на мълчаливия цар додея толкова скоро виното, покоят и любовта на Царевец? Никой не знае това, освен конникът в рунтав кожух и меч. Вождът!

По белите хълмове, клисурите и далече по планините се разлива като прощален благослов бронзовата песен на камбаните. Така тържествено те звънят само на Възкресение и сега. Във въздуха трепти високата глъч на тълпите. Смях, викове и бодра воинска песен. Боляри, велможи и сановници, владици и търновски безделници, тълпи от жени, старци и деца се трупат край друма, за да изпратят воинството. Същото, което бяха посрещнали през есента. Разлюшкани като пияни, алените знамена се целуват със слънцето. От един прозорец на Царевец гледа и Мария. Облегната с бледо-мраморните си ръце върху него, тя впива неспокойният си поглед в далечината към почернелия от люде Преславски друм, за да не изпусне в тълпите едрата фигура на един конник. Мъка разкъсва сърцето й от болка. Пак сама. Отива си планинецът, за да не се върне може би никога… Тя знае това. Ще дойде и неговият ред да се отпусне като пронизан орел в разгара на битката или от ръката на коварството, но сега той все още лети нагоре горд, див и могъщ като своето племе… А тя е вече сама, отхвърлена и ненужна никому, в сянката на залеза. Жесток или великодушен беше той към нея, похитител или най-достойният между всички, това тя още не знае, ала все едно, тя иска да го забрави!

Господарке — шепне тихо край нея Ефросина. — Затвори прозореца, за да не изстинеш! Не плачи! Виж там отдолу, под стената, стражата ни гледа, и се подсмива! Слънцето не свети само днес! Утре то ще грейне по-топло!