Крум Велков - Водител

През XIII век се наблюдава преди всичко ускорен процес на масово закрепостяване на селячеството. Докато в началото на века броят на крепостните селяни не бил много голям, през втората половина на XIII век те вече съставлявали огромното мнозинство от народа. Същевременно се засилила и експлоатацията: били въведени нови данъци, като бил увеличен размерът и на старите. Наред с това все повече се въвеждала паричната рента, което, още повече влошило, положението на селячеството. За да се сдобие с необходимите парични средства, селянинът трябвало да отчете продуктите си на пазара; по пътя трябвало да плаща такси за преминаване през мостове, клисури и бродове; на тържището цените се определяли от господарите и често донесените продукти трябвало да се продават на безценица; трябвало да се плати и мито за участие в пазара, безразлично дали стоката можело да се продаде. Всичко това означава, че за да изпълни задълженията си към царя, болярите и църквата, селянинът е трябвало да се лиши от много по-голяма част от добива си отколкото АКО плащал задълженията си в продукти.

Положението на българското селячество било влошено най-сетне и от многобройните глоби. Никога броят на глобите не е бил така голям, Както през втората половина на XIII век. Не е чудно следователно, че през Средновековието България произвеждала жито в изобилие и го изнасяла по пазарите в Цариград и далечна Италия, а българските селяни се хранели с ечемичен хляб; примесен с плява.

И въпреки че експлоатацията била безогледна, а положението на селяните станало непоносимо, до въоръжена борба все още не се стигало. Не било лесно да бъдат преодолени дългата привичка към подчинение и вековната тъмнота и невежество на масите. Необходимо било върху гърба на българското селячество да се стовари нова беда, която да предизвика „необходимостта от колективен отпор и решително скъсване с робската покорност“ (В. И. Ленин).

Тази нова беда били татарските нашествия. След 1241 година България била подложена на опустошителните набези на татарите. Особено силни били тези татарски нашествия през 70-те години на XIII век. Татарските шайки безнаказано кръстосвали страната, без някой да се осмели да им окаже необходимия отпор. Имуществото на населението било разорявано и ограбвано, а самите хора били избивани или отвеждани в плен. Като описва едно такова нападение през 1270 година, един тогавашен историк отбелязва: „За бедите на хората може да се разкаже само в особена книга, и тя трябва да бъде написана не с букви а със сълзи“.

И така, основната причина за издигането на българските селяни и градската беднота начело с Ивайло на борба против царя и болярите трябва да се търси в тежкото положение на народа през втората половина на XIII век. Болярските междуособици и татарските нашествия, от една страна, спомогнали за влошаване положението на селячеството, а от друга — улеснили избухването и бързия развой на въстанието, тъй като парализирали силите на господствуващата класа и не й дали възможност да окаже навреме необходимия отпор.

При такава вътрешно и външнополитическа обстановка нищо вече не било в състояние да спре въоръжената борба на българското селячество.

Начело на въстанието застанал човек от народа — Ивайло, известен още с прякора Бърдоква. Византийските историци по онова време превеждали прякора му на гръцки и го назовавали Лахана. По социалното си положение Ивайло принадлежал към категорията на най-онеправданата част от българското селячество — отроците. Той бил ратай и пасел свине срещу заплащане на неизвестен господар някъде в Североизточна България.

За личния живот на Ивайло се знае съвсем малко; водел такъв скромен и беден живот, че по думите На византийския хронист Пахимер, полагал повече грижи за свинете, отколкото за себе си. Храната му се състояла само от хляб и диви плодове.

Ивайло виждал тежкото положение на селяните, сам изпитвал на гърба си тежестите на жестоката феодална експлоатация и често споделял с оставалите селяни и свинепаси възмущението и негодуванието си, като същевременно ги зовял на борба, на гневна и справедлива саморазправа с царя и болярите, с техните жестоки чиновници и събирачите на данъци.

Подобни бунтовни мисли, отразяващи основните искания и интереси на селячеството и показващи отношението му към господствуващата феодална класа; били нещо обикновено за българското Средновековие. През цялата си многовековна история нашият народ не скланял глава пред никакви потисници и експлоататори и винаги намирал начини и средства да отстоява свободата й Интересите си. Още през X век богомилите учели своите последователи да не се подчиняват на властелите, ненавиждали царя ругаели старейшините, укорявали болярите, считали омразни на бога всички ония( които работели на царя и заповядвали на всеки слуга да не работи на своя господар. През XIII век българското селячество се революционизирало още повече. Сега вече имало открити опити да се посегне върху имуществата на църквите и манастирите, а така също и опити за покушения срещу личността на царя, поради което се наложило в „Синодика на Борил“, официален документ от 1211 година, да бъдат включени специални параграфи и да се обявява за нарушителите „анатема трижди“. А в различните гадателски книги, коледници и трелетници, при различни поличби народът говорел не само за предстоящи бедствия, но и за беди, които щели да се случат на царя и болярите. Въпреки това не било лесно да бъдат преодолени тъмнотата, невежеството, покорността и политическата изостаналост на масите. Но не било лесно да бъдат вдигнати простите и невъоръжени селяни на борба против феодалите. Поради това на първо време думите на Ивайло били посрещани със съчувствие, но и с нерешителност.