Крум Велков - Водител

Как отмъстително се шегува понякога съдбата с човешкото сърце!

Дошло беше време Мария, символът на коварството и грехопадението, която преди години с толкова ненавист ругаеше и той из Подгорието, да му се отплати със зашеметяващия удар на своето непобедимо обаяние.

Още през онази нощ, в която видя и посрещна своята най-нова и знаменита поданица пред палатката си край Търново, за да приеме от нея не само ключовете на града, но и чувствата й за вярност, той почувствува нейната сила дори и в унизителния поклон, с който тя пристъпи към него. Облечена в траурните дрехи на царствуваща вдовица, с надменно-скръбен поглед тя отметна прозрачното було от лицето си сякаш за да види по-добре онзи, от когото идваше нещастието й. Бледа и вцепенена от страх, Ефросина трепереше зад нея с подноса на ключовете.

— Ето, войводо, ключовете — подзе Мария с ясен алтов глас, без да снеме очи от Бърдоква. — Вземи ги! Тях ги е държала винаги ръката на по-силния. — Ти победи!… Угодно е било на бога да бъде така. Ако моят цар от неблагоразумие те посрещна с меч, аз сега ти поднасям маслинената вейка!… Ела с мир!…

— И без това щях да дойда! — отвърна Бърдоква, разкрачен Пред нея и сложил нехайно дланите си върху дръжката на своя прост меч.

Без да се смути, Мария поклати опечалено глава.

— Вярно е! — въздъхна тя. — Но казват, че чистите от трупове и кръв пътища са най-късите и добрите, към върховете на славата. Никой не знае, както не знаеше и царят, какво му носи последният миг. Всичко е временно, само Търново е вечно… И защо трябва да се разбиват стените, когато и най-силния го очаква една гостоприемна врата?

— Благодаря ти! — отвърна студено Бърдоква. — Не очаквах да сте толкова гостоприемни. Благоразумието не е лошо нещо, когато няма какво друго да се прави.

Той се замисли и напрегна всичките сили на паметта си, за да не изпусне нещо в ловкото словоизлияние на тази хитра жена: Тя сякаш бе дошла при него не за друго, а само да обезоръжи отдалеч неговата стара омраза и нестихнал още гняв от последната битка с Тих.

— Ами защо ти дойде сама при нас? — запита, нарушавайки тежкото неловко мълчание, той. — Да не са се свършили кастрофилактите и велможите на Търново, та не виждам никой, от тях подир тебе?

— О! — промълви с обнадежден от нещо трагичен глас Мария. — Тяхната омраза към теб, храбри войводо, не им позволява да сторят още това. Ти ще се убедиш в моите думи, запомни ги! Заради короната, която аз цял живот пазех от тях за детето си като от разбойници, те няма никога да ми простят, нито на мен, нито пък на теб, който им я измъкваш почти из самите лапи… Подгонена от тяхната омраза, аз дойдох сама тука не за някакво коварство, а за да потърся твоето покровителство над една беззащитна пленница.

— Искаш, да те изпратя във Византия ли?

— Не. Там ми се сърдят.

— В манастир ли?

— Не съм и за бога.

— Ами какво ще правиш тогава?

— Не знам. Жал ми е за детето. Не желая нищо друго, освен да остана в Търново, макар и робиня.

Бърдоква наведе глава. Отново настъпи кратка и студена тишина, в която неговият ум се люшна като в безизходна мъгла. Смълчалите се и изправени край него в тържествено-неми стойки войводи не смееха да помръднат. Пред тях стояха живите символи на двата свята, техният и другият, срещу който бяха тръгнали. Една нова непозната битка без вик, стонове и кръв се водеше не само пред тях и вратите на Търново, но и пред бъдещето на техния народ. Врагът беше слаб, унизително безпомощен, търсеше милост с всичките сили на своето Майчинско и женско очарование, но затова пък беше и опасен. Със своето нещастие той печелеше място в тия груби, първобитни и не всякога жестоки войнишки сърца. Отпуснали брадясалите си и прашни глави, Бърдоква напразно се опита да срещне техните погледи. За пръв път, в тази тиха сърдечна битка, те го изоставиха сам.

— Добре! — продума той като на себе си. — С една пленница аз не мога да постъпя другояче, освен както поиска тя. Иди си!

И с тържествен екскорт от двадесет свои конници той я изпрати обратно към близкото Търново, в което влезна с дружините си на другия ден.

„Може да потрябва за нещо!“ — беше отговорил той през същата нощ на предпазливото запитване на Ристак… че по-добре би било, ако изпратеха тази странна пленница, на Палеолога. В какво и защо можеше да потрябва, и сам Бърдоква нямаше още ясна представа.

От първата си среща С нея той долавяше нещо, което го бе поласкало. Отхвърлила своята горда непристъпност, Мария идваше да го посрещне като равен ней човек и нещо повече, да търси неговото покровителство. Дали зад всичко това не се криеше някаква хитрина и примка, щеше да се види занапред. Не по същия ли начин някога, с лицемерна сърдечност пред олтара, тя беше прегръщала видинския деспот Яков Светослав, когото тържествено осинови, макар и по-стар от нея, за да нареди отпосле, когато й се видя неудобен за нещо, да бъде убит по нейна воля? Кой знае! Може би Ристак беше по-прав в опасенията си от великодушието или слабостта на своя войвода, но все пак смешно беше да се бои човек от една жена. Трябваше да се внимава и бди с широко око, както бе посъветвал сам той Лаконаса при брега на Марица.