— На драго сърце! — отвърна Торес. — И позволете ми да ви благодаря предварително!
Маноел не взе участие в разговора. Той предоставяше на любезния Бенито да предлага услугите си и наблюдаваше внимателно Торес, чиято външност никак не му се нравеше. Всъщност в очите на този човек се долавяше неискреност — погледът му непрекъснато бягаше, като че се боеше да се спре на нещо; но Маноел запази в тайна това свое впечатление, тъй като не искаше да навреди на сънародник, който се нуждае от помощ.
— Господа — каза Торес, — ако желаете, готов съм да дойда с вас до пристанището.
— Елате! — отвърна Бенито.
След четвърт час Торес беше на жангадата. Бенито го представи на Жоам Гарал, разказа му при какви обстоятелства се бяха срещали вече и го помоли да закара Торес до Манао.
— Щастлив съм, господине, че ще мога да ви направя тази услуга — отговори Жоам Гарал.
— Благодаря ви — каза Торес и понечи да протегне ръка на своя домакин, но неволно се сдържа.
— Заминаваме утре сутринта призори — добави Жоам Гарал. — Така че можете да се настаните на борда…
— О, настаняването ми няма да отнеме много време! — отвърна Торес. — Аз съм сам и нямам нищо друго.
— Чувствувайте се като у дома си — рече Жоам Гарал.
Същата вечер Торес се разположи в каютата до бръснаря.
Чак в осем часа бръснарят се прибра на жангадата и разправи на младата мулатка за подвизите си, като й повтаряше не без известна гордост, че славата на знаменития Фрагозо е нараснала още повече в басейна на Горна Амазонка.
XIV. Все надолу по реката
На другия ден, 27 юни, още призори въжетата бяха отвързани и жангадата се понесе отново по течението на реката.
На борда имаше един човек повече. Отде се бе взел всъщност тоя Торес? Никой не знаеше точно. Къде отиваше? В Манао, бе казал той. Самият Торес се стараеше да не издава нищо нито за предишния си живот, нито за професията, която бе упражнявал до преди два месеца, и никой не подозираше, че жангадата е дала убежище на бивш горски стражар. Жоам Гарал пък не искаше да разваля с прекалено настойчив и въпроси услугата, която му правеше.
Приемайки го на сала, собственикът на фазендата се бе вслушал в хуманното си чувство. Сред необятните пущинаци на Амазонка, особено в това време, когато параходи още не пореха водите на реката, трудно можеха да се намерят сигурни и бързи превозни средства. Корабите нямаха редовни рейсове и в повечето случаи пътникът се принуждаваше да върви пеш през горите. Така бе правил и щеше да продължава да прави Торес, ако неочаквано не бе му се предоставила възможност да бъде взет на жангадата.
Откакто Бенито разказа при какви обстоятелства бе срещнал Торес и го представи на всички, Торес можеше да се смята с пътник на трансатлантически параход, с пълно право да участвува в общия живот, ако пожелае това, или да стои настрана, ако е необщителен по характер.
Личеше, особено през първите дни, че Торес не се опитва да се сближи със семейство Гарал. Той се държеше много сдържано, отговаряше, когато се обръщаха към него, но сам не питаше за нищо.
Ако си даваше вид, че е по-разговорчив с някого, това беше с Фрагозо. Нали именно на този весел спътник дължеше пътуването си с жангадата? Понякога той го разпитваше за положението на семейство Гарал в Икитос, за чувствата на дъщерята към Маноел Валдес, но и тук проявяваше известна сдържаност. През повечето време, ако не се разхождаше сам около носа на жангадата, той оставаше в каютата си.
На закуска, обед и вечеря сядаше с Жоам Гарал и близките му, но малко участвуваше в разговора и след ядене веднага се оттегляше.
Цяла сутрин жангадата плава между живописна група ос трови, разположени в широкия лиман на Жавари. Този голям приток на Амазонка тече в югозападна посока и по целия му път от извора до устието не се изпречва нито островче, нито праг. Устието му, широко около три хиляди фута, се разтваря на няколко мили под мястото, заемано някога от едноименния град, властта върху който испанците и португалците си оспорвали дълго време.
До 30 юни сутринта пътуването не се отличи с нищо особено. Понякога се срещаха лодки, които се плъзгаха край бреговете, навързани една за друга по такъв начин, че един туземец беше достатъчен, за да ги управлява всичките. „Navigar de bubina“ — така наричат местните хора този вид плаване, кое: то значи плаване на доверие.
Скоро отминаха остров Арариа, архипелага Калдерон, остров Капиату и много други, чиито имена са още неизвестни на географите. На 30 юни лоцманът посочи на десния бряг селцето Журупари-Тапера, където спряха за два-три часа.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу