Жул Верн: Жангада (800 левги по Амазонка)

„Phyjslyddqfdzxgasgzzqqehxgkfndrxujugiocytdxvksbxhhuypohdvyrymhuhpuydkjox

phetozsletnpmvffovpdpajxhyynojyggaymeqynfuqlnmvlyfgsuzmqiztlbqgyugsqeubvn

rcredgruzblrmxyuhqhpzdrrgcrohepqxufivvrplphonthvddqfhqsntzhhhnfepmqkyuuex

ktogzgkyuumfvijdqdpzjqsykrplxhxqrymvklohhhotozvdksppsuvjhd.“

Човекът държеше в ръка документа, последните редове на който представляваха тази странна смесица от букви, и след като го препрочете внимателно, няколко минути остана замислен. Този документ се състоеше от стотина такива реда, дори неразделени на думи. Той изглежда е бил писан преди много години и времето вече бе оставило своя жълтеникав отпечатък върху дебелия лист, покрит с тези загадъчни знаци.

Но на какъв принцип бяха подредени тези букви? Само този човек можеше да отговори. Действително има такива езици, зашифровани като ключалките на съвременните огнеупорни каси: те се пазят по един и същ начин. Ключът им може да се намери, след като се направят милиарди комбинации, за което не би стигнал целият живот на един изчислител. Трябва да се знае „думата“, за да се отвори каса със секрет; а за да се разчете такава криптограма, е нужно да се знае „шифърът“. Ето защо, както ще видим по-нататък, тази криптограма устояваше и на най-находчивите усилия, и то при изключително сериозни обстоятелства.

Човекът, който препрочиташе този документ, беше обикновен „горски стражар“.

В Бразилия „capitaes do mato“ се наричат полицейските агенти, занимаващи се с търсене на избягали негри-роби. Тази длъжност води началото си от 1722 година. По онова време аболиционистки 1 1 Аболиционист — борец против робовладението. — Б.пр. идеи се раждали само в душите на неколцина човеколюбци. Трябвало е да мине повече от един век, докато цивилизованите народи ги възприемат и започнат да ги прилагат. И макар че правото да бъдеш свободен, да принадлежиш на себе си безспорно е първото от естествените права на човека, изтекли са хилядолетия, преди на някои народи да им хрумне великодушната мисъл да се решат да го провъзгласят.

В 1852 година — годината, през която се развива действието на тази повест — в Бразилия още имаше роби, а следователно и горски стражари, които да ги ловят. Някои фактори от икономическо естество бяха забавили часа на пълното освобождение на робите; но чернокожият вече имаше право да се откупи, а децата му се раждаха свободни. Така че не беше далеч денят, когато нямаше да остане нито един роб между десетте милиона жители на тази прекрасна страна, в която биха се побрали три четвърти от Европа.

Фактически и на длъжността горски стражар беше съдено да изчезне скоро; дори по това време изгодите от залавяне на бегълци бяха чувствително намалели. Тъй като дълги години, докато доходите от този занаят бяха значителни, горски стражари ставаха авантюристи, главно освободени затворници, дезертьори, недостойни за уважение, сега, естествено, тези ловци на роби спадаха към измета на обществото, и по всяка вероятност човекът с документа не беше от най-почтените представители на ползуващата се с лоша слава полиция на „capitae. do mato“.

Торес — така се казваше той — не беше нито метис, нито индианец, нито негър като повечето си другари; той беше бял, бразилец по рождение, получил малко по-голямо образование, отколкото изискваше сегашната му длъжност. Обаче не можеше да се смята за един от ония декласирани елементи, които се срещат толкова често в далечните краища на Новия свят, и във време, когато бразилските закони още не позволяваха заемането на известни длъжности от мулати или други хора със смесена кръв, тази забрана можеше да засегне и него не заради произхода му, а поради лична непригодност.

Впрочем в този момент Торес не се намираше вече в Бразилия. Съвсем наскоро той бе прекосил границата и от няколко дена бродеше из перуанските лесове, през които минава горното течение на Амазонка.

Торес беше човек на около тридесет години, добре сложен физически, комуто несгодите на твърде несигурния живот изглежда не бяха повлияли благодарение на изключителната му воля и желязно здраве.

Той беше среден на ръст, широкоплещест, с правилни черти, — уверена походка, лице, силно загоряло от жаркия въздух на тропиците, и гъста черна брада. Очите му, скрити под сключени вежди, излъчваха жив, но студен поглед, свойствен на дръзките натури. Дори тогава, когато климатът още не бе му придал… бронзов загар, лицето му не се изчервяваше, а се изкривяваше от низки страсти.