Жул Верн: Архипелагът в пламъци

На 18 октомври 1827 година, към пет часа следобед, един малък левантпнски кораб държеше курс по посока на вятъра, за да се опита да достигне преди падането на нощта пристанището Итилон в началото на Коронийския залив.

Това пристанище, древният Итилос на Омир е разположено в едно от онези три дълбоки врязвания ка Йонийско и Егейско море, които назъбват яворовия лист, на какъвто с право са оприличавали Южна Гърция. Върху този лист се простира древният Пелопонес. Първият от тези зъбци, западният, е Коронийският залив, който се открива между Месения и Мани. Вторият е Маратонският залив, който широко се врязва в бреговете на суровата Лакония. Третият е Навплионският, чиито води разделят Лакония от Арголида.

В първия от тези три залива се намира пристанището Итилон. Вдълбано в ръба на източния му бряг, в дъното на малък залив с неправилна форма, то заема първите крайморски предпланини на Тайгет, чието орографско продължение образува скелета на областта Мани. Безопасното му дъно, разположението на проливите му, възвишенията, които го закриват, го превръщат в едно от най-сигурните убежища на този бряг, шибан от всички ветрове на двете морета.

Корабът, който се възползуваше от доста силния вятър от север-северозапад, не можеше да се види от кея на Итилон. Шест-седем мили го деляха още от него. Макар че времето беше много ясно, контурите на най-високите му платна едва се очертаваха на светлия фон на далечния хоризонт.

Но, това, което не можеше да се види от ниско, можеше да се види от високо, сиреч от билото на възвишенията, които се издигаха над градеца. Итилон е разположен амфитеатрално по стръмни скалисти склонове, защитени от древния акропол на Керафа. Над него стърчат няколко срутени стари кули от по-късно време, отколкото интересните останки на един храм на Серапис, чиито колони и капители в йонийски стил все още украсяват църквата в Итилон. Близо до тези кули се издигат също така и две-три малко посещавани параклисчета, обслужвани от монаси.

Трябва да се уточним по отношение на думата „обслужвам“ и дори по определението „монаси“, приложени спрямо тези калугери от месенийското крайбрежие. За един от тях впрочем, който току-що бе напуснал своето параклисче, ще можем да си изградим представа „от натура“.

По онова време религията в Гърция беше все още някаква странна смесица от езически митове и християнски поверия. Много от вярващите гледаха на древните богини като на светици от новата религия. Дори и днес, както е отбелязал господин Анри Бел, „те смесват полубоговете със светците, духовете от очарователните долини с ангелите на рая и призовават както сирените и фурните, така и Богородицата“. От това са произлезли и някои чудновати обичаи, парадокси, предизвикващи усмивки, и се е създало духовенство, което твърде трудно се оправя в този не особено православен хаос.

През първата четвърт на този век /Има се пред вид XIX век. — Б. пр./

Едва петдесет години са изминали от началото на тази история — духовенството на гръцкия полуостров беше още по-невежо, а монасите, безгрижни, простодушни, непринудени, същински „добри деца“, бяха почти неспособни да ръководят едно по природа суеверно население. Да бяха поне само невежи калугерите! В някои области на Гърция обаче, особено в дивите краища на Мани, тези бедни хорица, които произлизаха зпрочем от най-долните слоеве на населението, просяци по рождение и по необходимост, подлагащи нахално ръка за някоя драхма, подхвърлена им от милостиви пътници, отчаяни от малките си доходи от десятъка, изповедите, погребенията и кръщенията — тъй като единственото им занимание беше да поднасят на вярващите да целуват някоя апокрифна икона на светец или да се грижат за кандилото на някоя светица — никак не се гнусяха да стават съгледвачи — и то какви съгледвачи! В услуга на жителите на крайбрежието.

Затова итилонските моряци, изтегнати на пристанището като онези лазарони /Просяци, скитници в Италия. — Б. пр./, на които им трябват цели часове, за да си починат след няколко минути работа, се надигнаха, когато видяха, че един от техните калугери се спуска бързо към селото, размахвайки ръце.

Той беше около петдесет — петдесет и пет годишен човек, не просто дебел, но направо тлъст и то затлъстял от безделие, а хитрата му физиономия не вдъхваше особено доверие.

— Ей, какво има, отче, какво има? — извика един от моряците, като се затича към него.