Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Итилонецът говореше с гъгнив глас, та човек можеше да си помисли, че Назон е бил един от прадедите на елините, и при това на манийско наречие, в което гръцки, турски, италиански и албански се смесват така, като че ли този диалект бе възникнал още при строежа на Вавилонската кула.

— Да не би войниците на Ибрахим да са завладели планината Тайгет? — попита друг моряк, като махна нехайно с ръка, жест, в който не личеше много патриотизъм.

— Освен ако не са французите, които също не са ни много-много притрябвали — отвърна първият моряк.

— От трън, та на глог! — обади се трети. Този отговор показваше, че борбата е навлязла тогава в най-страшната си фаза — слабо интересуваше тези жители от покрайнините на Пелопонес, съвсем различни от северните маниотн, така бляскаво отличили се във Войната за независимост.

Но, дебелият калугер не можеше да отвърне нито на единия, нито на другия. Той се беше запъхтял от спускането по стръмните склонове на крайбрежния рид. Астматичните му гърди се задъхваха. Искаше да говори, а не можеше. Един от гръцките му прадеди, маратонският войник, беше успял да съобщи за победата на Милтиад, преди да падне мъртъв. Но, сега не ставаше вече дума нито за Милтиад, нито за войната между атиняните и персите.

— Ей, кажи де, отче, говори иай-сетне! — извика един стар моряк на име Гоцо, по-нетърпелив от другите, сякаш беше отгатнал какво ще съобщи калугерът.

Монахът най-сетне успя да си поеме дъх. След това посочи към хоризонта и произнесе:

— Кораб в морето!

При тези думи всички безделници наоколо изведнъж скочиха на крака, замахаха с ръце и се спуснаха към една скала, която се извисяваше над пристанището. Оттук можеха да обгърнат с поглед голяма част от откритото море.

Някой чужденец би помислил, че това тяхно поведение се дължи на интереса, който всеки кораб, пристигащ от открито море, естествено поражда у моряците, пристрастени към всичко морско. Но, съвсем не беше така или по-скоро, ако въобще нещо можеше да събуди интерес у тези хора, то той би бил от съвсем особена гледна точка.

И наистина в момента, когато се пише — а не когато се е случила тази история, Мани все още представлява една съвсем особена област в Гърция, станала независима държава по волята на европейските велики сили, подписали Одринския договор от 1829 година. Маниотите или поне хората, които живеят на тези Дълги ивици земя между заливите, са си останали досега полудиви, загрижени повече за собствената си свобода, отколкото за свободата на своята страна. Открай време тази вдадена в морето суша на вътрешен Пелопонес никога не е могла да бъде покорена. Нито турските еничари, нито гръцките жандарми са успели да излязат наглава с маниотите. Свадливн, отмъстителни, предаващи си като корсиканците от поколение на поколение стари семейни вражди, които завършват винаги само с кръв, разбойници по рождеиие и все пак гостоприемни, убийци, когато враждата налага убийство, тези сурови планинци при все това се смятат за преки потомци на спартанците; но затворени в тези разклонения на Тайгет, където се наброяват с хиляди от онези малки, почти непристъпни крепости или „пиргос“, те охотно изпълняват подозрителната роля на някогашните средновековни вой-ници-плячкаджии, които са налагали феодалните си права с кама и куршум.

Така че, ако и днес маниотите са все още полудиви, лесно можем да си представим какви са били преди петдесет години. Преди параходите да почнат да кръстосват моретата и да станат сериозна пречка за морските им грабежи, през първата третина на този век, маниотите наистина бяха най-смелите пирати, които заплашваха търговските кораби по всички ширини на Изтока.

А тъкмо пристанището в Итилон, разположено в края на Пелопонес на излаза към две морета, поради близостта си до острои Антикитира, любимо убежище на пиратите, беше много удобно за всички тези злосторници, които браздяха Архипелага и съседните райони на Средиземно море. Сборният пункт на жителите на тази част на Мани беше една област, която тогава се наричаше Каковуни и каковуниотите, яхнали тази вдадена в морето суша, завършваща с нос Матапан, се намираха в много изгодно положение, за да предприемат своите действия. По море те нападаха корабите. А от сушата ги привличаха, като ги заблуждаваха със светлинни сигнали. Но неизменно ги ограбваха и ги изгаряха. Нямаше никакво значение какъв беше екипажът им — турски, малтийски, египетски или дори гръцки. Всички биваха безмилостно избивани или продавани като роби по бреговете на Северна Африка. Ако работата нещо не вървеше, ако крайбрежни кораби почваха рядко да се появяват във водите на Коронийския или Маратонския залив, около остров Китира или нос Гало, веднага се устройваха молебени към бога на бурите да благоволи да им изпрати някой голям кораб с богат товар. Самите калугери също не отказваха да участвуват в тези молебени за благополучието на своите миряни.