Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Старият моряк бе правилно разбран. Две минути по-късно тази светлина — обикновен фенер, запален на върха на една мачта, издигната на малкия вълнолом, изведнъж угасна.

В същия миг тази светлина бе заменена от друга, която първоначално бе поставена в същата посока. Но, докато първата светлина стоеше неподвижно върху вълнолома и за кормчията представляваше определена опорнаточка, втората, поради своята подвижност, трябваше да го отклони от тесния ръкав и да го накара да се натъкне на някоя подводна скала.

Тази светлина беше в действителност един фенер, който не се отличаваше по нищо от фенера на пристанището, само че беше прикрепен за рогата на една коза, която бавно подкарваха по най-долната част на скалистия бряг. Така че светлината се местеше заедно с животното и трябваше да подведе кораба да маневрира неправилно.

Хората от Итилон не за първи път постъпваха така. Съвсем не! И трябва да се каже, че престъпните им замисли твърде рядко не се осъществяваха.

Междувременно саколевата току-що бе навлязла в ръкава. След като бе събрала грота си, тя се движеше само с няколко триъгълни платна на задната част и с кливера си, но те бяха достатъчни, за да стигне до мястото, където щеше да хвърли котва.

За голяма изненада на моряците, които го наблюдаваха от сушата, малкият кораб се движеше с невероятна сигурност сред криволиците на ръкава. Изглежда, че той не обръщаше никакво внимание на светлината, закачена на рогата на козата. И посред бял ден не би могъл да извърши по-точно маневрите си. Навярно капитанът му бе идвал често в Итилон и познаваше морето около него до такава степен, че беше в състояние да плува по него дори и посред най-дълбока нощ.

Този смел моряк можеше вече даже да се види — силуетът му се открояваше ясно в полумрака на предната част на саколевата. Беше загърнат в широката си аба, вид вълнено наметало, чиято качулка беше нахлупена на главата му. Всъщност в държането на този капитан нямаше и следа от поведението на скромните собственици на корабчета за крайбрежно плаване, които през време на маневрирането прехвърлят непрекъснато в ръцете си едрите зърна на някоя броеница — обичайна гледка за тази част на Средиземно море. Не! Този човек беше застанал неподвижно, даваше със спокоен и тих глас нарежданията си на кормчията, конто се намираше на кърмата на кораба.

В този миг фенерът, който се движеше в подножието на скалистия бряг, изведнъж угасна. Но, това съвсем не обърка саколевата, която невъзмутимо продължи своя път. За миг на итилонците им се стори, че едно по-рязко отклонение на кораба ще го запрати право върху един коварен риф, едва покрит от водата, на около 200 метра от пристанището, който не можеше да се види в тъмнината.

Но, само едно леко завъртане на кормилото беше достатъчно, за да промени посоката на саколевата, която избягна подводната скала, минавайки бръснещо край нея.

Кормчията прояви отново същата сръчност, когато се наложи да избегне една плитчина, която стесняваше извънредно много проходимостта на ръкава — плитчина, където не един кораб беше засядал на път за пристанището, независимо дали лоцманът беше, или не съучастник на итилонци.

Сега вече те не можеха да разчитат на корабокрушение, благодарение на което корабът би паднал в техни ръце. Само след няколко минути той щеше да хвърли котва в пристанището. За да го пипнат, налагаше се да го нападнат чрез абордаж.

Така и решиха след кратка уговорка тези негодници и пристъпиха към изпълнение на това решение сред най-дълбока тъмнина, която благоприятствуваше подобен вид операции.

— На лодките! — заповяда старият Гоцо, чиито нареждания никога не биваха оспорвани, особено когато командуваше някой грабеж.

Тридесетина яки мъже, някои въоръжени с пищови, но повечето размахващи ками и брадви, скочиха в завързаните за кея лодки и се отправиха към саколевата — те явно превишаваха по численост екипажа на кораба.

В този миг на борда се чу кратко нареждане. Сега, след като бе излязъл от ръкава, корабът се намираше в средата на пристанището — въжетата му бяха отпуснати, котвата току-що спусната, едно последно разтърсване след напъването на веригата и той застана неподвижно.

Лодките бяха вече само на няколко разтега от, него. Без да бъде проява на някакво изключително недоверие, все пак всеки друг екипаж, след като имаше пред вид лошата слава на итилонци, би се въоръжил, за да бъде готов за отбрана в случай на нужда.

Но, нищо подобно не стана. След като корабът хвърли котва, капитанът отиде към кърмата, а в това време хората му, без да обръщат внимание на приближаването на лодките, спокойно се заеха да оправят платната, за да освободят палубата.