И Торес отново се втурваше подире й. Той тичаше задъхан, заплитайки се във високата трева, в гъстия храсталак, в преплетените лиани, к то гуарибата прескачаше като кон, участвуващ в стипълчез, понякога по пътеките се изпречваха дебели клони, скрити под тревата. Торес се препъваше, изправяше се пак. Най-после неусетно завика: „Помощ! Помощ! Дръжте крадеца.“ — като че ли някой можеше да го чуе.
Скоро, капнал от умора и съвсем запъхтян, бе принуден да се спре.
— Хиляди дяволи! — изпъшка той. — Дори когато гонех избягалите негри-роби в гъсталака, не ми беше толкова трудно! Но ще я уловя аз, тая проклета маймуна! Ще вървя, да, ще вървя, докато ми държат краката, и ще видим тогава!…
Като забеляза, че авантюристът е прекратил гонитбата, маймуната се закова на място. Тя също си почиваше, макар и да не беше изтощена като Торес, който не можеше да помръдне.
Тя стоя така десет минути, гризейки два-три корена, които бе изтръгнала от земята, като от време на време подрънкваше кутийката до ухото си.
Вбесеният Торес взе да я замерва с камъни, които я достигаха, но не можеха да й направят нищо лошо от такова разстояние.
Обаче трябваше да се вземе някакво решение. От една страна, би било неблагоразумно да продължава да гони маймуната при толкова малко шансове да я настигне; от друга, беше недостойно да се примири окончателно с това предизвикателство на съдбата към всичките му кроежи, да бъде не само победен, но и измамен и подигран от едно глупаво животно.
И все пак Торес разбираше, че когато настъпи нощта, крадлата лесно ще изчезне, а той, окраденият, ще бъде затруднен дори да намери пътя си през тази гъста гора. Всъщност преследването го бе отдалечило на няколко мили от стръмните брегове на реката и вече нямаше да му бъде лесно да се върне отново там.
Торес се поколеба, опита се да подреди хладнокръвно мислите си и накрая, като изруга за последен път, беше вече готов да се откаже от всякакво намерение да си възвърне кутийката, ала неволно се замисли пак за този документ, за бъдещето, което си кроеше, и реши да направи последно усилие. Той се изправи. Гуарибата също се изправи. Той пристъпи няколко крачки напред. Маймуната се отдръпна също толкова крачки назад; но този път, вместо да се завре още по-навътре в гората, тя се спря под един с громен фикус — дърво, различни видове от което има в изобилие из целия басейн на Горна Амазонка.
Да обгърне стъблото с четири ръце, да се покатери с ловкостта на акробат, какъвто беше всъщност маймуната, да се залови с хватливата си опашка за първите клони, разперени хоризонтално на четиридесет фута от земята, после да се прехвърли на върха на дървото, до мястото, където последните му клони се огънаха под нея — всичко това беше обикновена игра за ловката гуариба и работа само за няколко секунди.
Разположила се удобно там, тя продължи прекъснатата закуска, като береше плодовете, които й бяха под ръка. Разбира се, Торес също изпитваше голяма нужда да сръбне и да х п-не, но това беше невъзможно! Чантата му беше празна, манерката — пресушена!
Ала вместо да поеме обратно, той се насочи към дървото, макар че позицията, заета от маймуната, беше съвсем непристъпна за него. Не можеше и дума да става да се катери по клоните на този фикус, защото крадлата бърза щеше да се прехвърли на друго дърво.
А недостижимата кутийка все така подрънкваше до ухото й Тогава, в яростта си, в озлоблението си Торес започна да обсипва гуарибата с проклятия. Не сме в състояние да предадем ругатните, с които я възнагради. Той я нарече не само метис, което и без това е сериозна обида в устата на бразилец от бялата раса, но и „курибока“, тоест мелез с негърска и индианска кръв! А от всички оскърбления, които може да изрече един човек по адрес на друг, последното е безспорно най-жестокото в тази екваториална област.
Но маймуната като просто четириръко животно пет пари не даваше за всичко това, което би възмутило всеки представител на човешкия род.
Тогава Торес взе отново да я замерва с камъни, с парчета от корени, с всичко, което можеше да му послужи за снаряд. Нима се надяваше да рани сериозно маймуната? Не. Той вече не съзнаваше какво върши. Откровено казано, беше обезумял от безсилна злоба. Може би в един момент се надяваше, че при прехвърлянето си от един клон на друг гуарибата ще изпусне кутийката, или че за да не остане длъжна на нападателя, ще й хрумне да го замери по главата. Но не. Маймуната държеше Да си запази кутийката и докато я стискаше в едната си ръка, оставаха й още три ръце, за да се придвижва.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу