На двайсетина крачки от мястото, където се бе спрял горският стражар, се водеше разговор.
Първата грижа на Торес беше да се скрие в гъсталака. Като предпазлив човек той не искаше да се показва, докато не разбере поне с кого ще има работа.
Той чакаше развълнуван, с възбудено любопитство и наострени уши, когато внезапно екна гърмеж на огнестрелно оръжие.
След това се чу крясък, и смъртно ранената маймуна тупна тежко на земята, без да изпуща кутията на Торес.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Този куршум дойде тъкмо навреме!
И вече без да се безпокои, че ще го видят, излезе от гъсталака, точно когато под дърветата се появиха двама млади хора. Те бяха бразилци, облечени като ловци, с кожени ботуши, леки шапки от палмово влакно, жакети, или по-право куртки, пристегнати в кръста и по-удобни от националното пончо. По чертите и тена на лицата им лесно можеше да се познае, че са португалци по рождение.
Всеки от тях беше въоръжен с една от ония дълги пушки — испанско производство, които напомнят малко арабските далекобойни пушки, стрелящи много точно и използувани изкусно от обитателите на тези гори в горното течение на Амазонка.
Това се потвърждаваше от току-що станалото. Четириръкото животно бе улучено изкосо с куршум в главата от разстояние над осемдесет крачки.
Освен туй двамата младежи носеха на коланите си нещо като нож-кинжал, наричан в Бразилия „фока“, с който ловците не се поколебават да си послужат, за да нападат ягуари и други зверове, ако не толкова опасни, то поне доста многобройни в тия гори.
Очевидно Торес нямаше защо да се страхува от тази среща, така че продължи да тича към трупа на маймуната.
Но младите хора, които вървяха в същата посока, имаха да изминат по-малко път, и когато се приближиха с няколко крачки, се озоваха лице с лице срещу Торес. Той бе възвърнал самообладанието си.
— Много ви благодаря, господа! — им каза той весело, като повдигна края на шапката си. — Вие ми направихте голяма услуга, като убихте това зло животно!
Ловните първо се спогледаха, тъй като не разбираха с какво са заслужили тези благодарности.
С няколко думи Торес им обясни положението.
— Вие мислите, че сте убили само маймуна — им рече той, — а в действителност убихте крадла!
— Ако сме ви били полезни — отвърна по-младият от двамата, — това е станало може би неволно; но все пак много се радваме, че сме могли да ви помогнем с нещо.
И като се отдръпна няколко крачки, той се наведе над гуарибата; после с усилие издърпа кутийката от още стиснатата й ръка.
— Това — каза той — вероятно е ваше, господине?
— Именно — отвърна Торес, който грабна бързо кутийката и не можа да сдържи дълбоката си въздишка на облекчение.
— Кому трябва да благодаря, господа — запита той, — за току-що направената ми услуга?
— На моя приятел Маноел, военен лекар от бразилската армия — отговори младият човек.
— Макар че аз застрелях тази маймуна — забеляза Маноел, — ти ми я посочи, драги Бенито.
— В такъв случай, господа — отвърна Торес, — аз съм задължен и на двама ви: както на господин Маноел, така и на господин…
— Бенито Гарал — довърши Маноел.
Горският стражар трябваше да направи голямо усилие над себе си, за да не трепне, като чу това име и особено когато младият човек добави любезно:
— Чифликът на моя баща, Жоам Гарал, е само на три мили оттук.10 Ако ви е приятно, господине…
— Торес — подсказа авантюристът.
— Ако ви е приятно да дойдете там, господин Торес, ще бъдете посрещнат като желан гост.
— Не знам дали ще мога! — отвърна Торес, който, изненадан от тази твърде неочаквана среща, се двоумеше какво да прави. — Откровено казано, боя се, че не ще мога да приема поканата ви… Заради случката, която току-що ви описах, загубих време!… Трябва да се върна бързо при Амазонка… по която да се спусна до Пара…
— Е, господин Торес — подхвана отново Бенито, — може пък да се срещнем по този път, защото най-много след един месец баща ми ще тръгне с цялото си семейство по същия маршрут.
— Я гледай! — възкликна живо Торес. — Значи вашият баща мисли да минава бразилската граница?…
— Да, за да предприеме няколкомесечно пътешествие — отговори Бенито. — Поне се надяваме да го убедим. Нали, Маноел?
Маноел кимна утвърдително.
— Е, господа — отвърна Торес, — в такъв случай не е изключено наистина да се срещнем отново по пътя. Но за съжаление сега не мога да приема поканата ви. Все пак ви благодаря още веднъж и се смятам двойно задължен.
Читать дальше