Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

И ето, ватемите и цели шепи рейсове — единствените пари, срещу които жителите около Амазонка разменят стоките си — заваляха в джоба на Фрагозо, който ги прибираше с явно задоволство. Но по всичко личеше, че до вечерта няма да може да задоволи желанията на растящата клиентела. А пред вратата на „ложата“ се блъскаше не само населението на Табатинга. Вестта за пристигането на Фрагозо начаса се бе разпространила. Отвред се стичаха туземци: тикуни от левия бряг на реката, майоруни от десния бряг, и такива, които обитаваха бреговете на Кажуру, и жители от селата около Жавари.

Така на главния площад се образува дълга опашка от нетьрпеливци. Щастливците и щастливките, излезли изпод ръцете на Фрагозо, ходеха гордо от къща на къща да се перчат, но не смееха твърде да шават, като големи деца, каквито всъщност бяха.

А когато удари пладне, претрупаният с работа фризьор още не бе имал време да прескочи до жангадата да закуси, затова бе принуден да се задоволи с малко асаи, маниоково брашно и костенуркови яйца, които излапа набързо, без да престава да размахва машите.

Но добра реколта прибра и кръчмарят, защото всичките тия работи се съпровождаха с обилна консумация на напитки от избите на „ложата“. Наистина минаването на знаменития Фрагозо, редовен и извънщатен фризьор на племената по Горна Амазонка, беше цяло събитие за град Табатинга.

В пет часа вечерта Фрагозо още беше на мястото си, но капнал от умора и си мислеше дали няма да се наложи да прекара тук цялата нощ, за да задоволи навалицата от чакащи.

В този момент някакъв непознат излезе на площада и като видя цялото това сборище от туземци, се приближи до кръчмата.

Няколко минути този непознат оглежда Фрагозо внимателно и малко недоверчиво. Несъмнено огледът го задоволи, защото влезе в „ложата“.

Той беше човек на около тридесет и пет години. Носеше доста елегантен пътен костюм, който подчертаваше външната му привлекателност. Но гъстата му черна брада, отдавна неподстригвана от ножици, и малко дългата коса, изискваха настоятелно добрите услуги на бръснар.

— Добър ден, приятелю, добър ден! — каза той, потупвайки Фрагозо леко по рамото.

Фрагозо се обърна, като чу тези няколко думи, произнесени на чист бразилски език, а не на смесеното местно наречие.

— Сънародник? — запита той, без да престава да усуква немирната къдрица върху главата на една индианка от племето майоруни.

— Да — отговори непознатият, — сънародник, който се нуждае от вашите услуги.

— Не ще и дума, моментално! — каза Фрагозо. — Щом свърша с тази дама!

И с два замаха на машите довърши работата си.

Макар че дошлият последен нямаше право да заеме освободилото се място, все пак той седна на табуретката, без това да предизвика никакви възражения от страна на туземците, изпреварени по този начин.

Фрагозо остави машите и взе бръснарските ножици, запитвайки според обичая на колегите си:

— Какво желае господинът?

— Да подстрижете брадата и косата ми — отговори непознатият.

— Дадено! — каза Фрагозо, като заби гребена в гъстата грива на своя клиент.

И ножиците тутакси заработиха.

— Отдалеч ли идвате? — запита Фрагозо, който не можеше да работи, без езикът му да играе.

— Идвам от околностите на Икитос.

— Я гледай, и вие като мен! — възкликна Фрагозо. — Аз се спуснах по Амазонка от Икитос до Табатинга! А може ли да попитам за името ви?

— На драго сърце — отговори непознатият. — Аз се казвам Торес.

Когато подстрига косата на клиента си „според последната мода“, Фрагозо се залови да кълца брадата му; но в този миг, като го погледна в лицето, се спря, после продължи работата си и накрая рече:

— Вижте какво, господин Торес, да не би… Струва ми се, че ви познавам!… Не сме ли се виждали вече някъде?

— Мисля, че не! — отвърна бързо Торес.

— Значи се лъжа! — промърмори Фрагозо. И залегна да довърши работата си.

След минута Торес поднови разговора, прекъснат от запитването на Фрагозо.

— Как дойдохте от Икитос? — попита той.

— От Икитос до Табатинга ли?

— Да.

— С дървен сал, на който ме взе един достоен собственик на фазенда, той слиза по Амазонка с цялото си семейство.

— Аха, така значи! — каза Торес. — Провървяло ви е, приятелю, пък ако вашият собственик на фазенда се съгласи да ме вземе…

— Нима и вие възнамерявате да-се спуснете по реката?

— Именно.

— До Пара?

— Не, само до Манао, където имам работа.