Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

По начало това е страната на омагуите, което значи „плоскоглавци“. Това название произхожда от варварския обичай на туземните майки да притискат главите на новородените си между две дъсчици, за да придадат на черепа продълговата форма, която някога била много на мода. Но като всяка мода и тя отминала; главите са пак с естествената си форма и вече няма и следа от някогашното изкривяване на черепа у тези производители на броеници.

Цялото семейство, с изключение на Жоам Гарал, слезе на брега. Торес също предпочете да остане на жангадата и не прояви никакво желание да разгледа Сан-Пауло-д’Оливенса, макар че явно не го познаваше.

Трябва да признаем, че този авантюрист беше не само мълчалив, но и нелюбопитен.

Бенито успя лесно да направи размяната така, че да допълни товара на жангадата. Той и семейството му бяха посрещнати много сърдечно от върховните градски власти — коменданта на крепостта и началника на митницата, чиито служебни задължения никак не им пречеха да се занимават с търговия.

Те дори повериха на младия търговец различни местни произведения, като му възложиха да ги продаде за тяхна сметка било в Манао, било в Белен.

Градът се състоеше от шейсетина къщи, разположени на плато, издигащо се над речния бряг.

Някои от тези къщурки бяха покрити с керемиди, нещо твърде рядко в този край: но за разлика от тях скромната църква, посветена на свети Петър и Павел, беше подслонена под сламен покрив, по-подходящ за Витлеемския обор, отколкото за сграда, отредена за богослужение, и то в една от най-католическите страни на света.

Комендантът, адютантът му и полицейският началник приеха да обядват със семейството и бяха посрещнати от Жоам Гарал с полагащото се на ранга им уважение.

През време на обеда Торес се показа по-разговорлив от обикновено. Той разказа за някои от походите си във вътрешността на Бразилия като човек, който несъмнено познава страната.

Но докато говореше за пътешествията си, Торес не пропусна да подпита коменданта познава ли Манао, там ли е сега колегата му, дали местният съдия, най-висшият съдебен служител в провинцията, има навика да отсъствува през горещия сезон.

Задавайки целия този куп въпроси, Торес поглеждаше скришом Жоам Гарал. Това беше толкова очебийно, че Бенито го забеляза не без известно учудване и дори му направи впечатление, че баща му слуша с особено внимание твърде странните въпроси, задавани от Торес.

Комендантът на Сан-Пауло-д’Оливенса увери авантюриста, че в момента никой от представителите на властта не отсъствува от Манао и дори поръча на Жоам Гарал да ги поздрави от негово име. По всяка вероятност жангадата щеше да пристигне в този град след седем седмици, между 20 и 25 август.

Надвечер гостите на Жоам Гарал се сбогуваха със семейство то, а на другата сутрин, 3 юли, жангадата пое отново по течението на реката. На пладне тя остави от лявата си страна устието на Якупура.

Този приток е просто канал, изливащ водите си в Иса, а тя пък е ляв приток на Амазонка. Странно явление: на някои места реката подхранва собствените си притоци.

Към три часа след обяд жангадата преплава край устието на Жандиатуба, понесла от югозапад величествените си черни води и след като напоява земите на индианците кулини, ги влива в голямата артерия чрез устие, широко четиристотин метра.

Минаха също край много острови — Пиматикайра, Катурия, Чико, Мотачина, едни населени, други пусти, но всички покрити с великолепна растителност, образуваща непрекъсната гирлянда от зеленина от единия до другия край на Амазонка.

Беше вечерта на 5 юли. Въздухът, тежък още от предния ден, предвещаваше близки бури. Големи червеникави прилепи размахваха широко крила над самата повърхност на Амазонка. Сред тях се различаваха тъмнокафяви „perros voladors“ със светъл корем, към които Миня и особено младата мулатка изпитваха инстинктивно отвращение. Те спадаха всъщност към ония ужасни вампири, които смучат кръвта на добитъка и нападат дори човек, заспал непредпазливо на полето.

— Ох, гадни твари! — възкликна Лина, закривайки очите си. — Просто се ужасявам от тях!

— А на всичко отгоре са и много опасни — добави Миня. — Нали така, Маноел?

— Много опасни наистина — отговори младият човек. — Тези вампири имат особен усет, който ги кара да смучат кръвта ви точно на такива места, където това става най-лесно, главно зад ухото. Същевременно те продължават да размахват крила и по този начин създават приятна прохлада, и спящият се унася още повече. Разправят, че някои хора, подложени неусетно на такова кръвопускане в продължение на няколко часа, изобщо не се събуждали.