Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Препречеше ли се някакъв гъстак, сабята-секачка пробиваше пролука и цялата компания се провираше през нея. Или пък се изправеше някоя висока скала, покрита със зеленина, по която лианата се извиваше като змия. Тогава се покатерваха и минаваха скалата.

Скоро се откри широка горска поляна. Там, сред този по-свободен въздух, който му е необходим като слънчевата светлина, стоеше усамотено тропическо дърво, което, както забелязва Хумболдт, „е съпровождало човека още от детството на цивилизацията“, и осигурява главната храна на жителите на горещите страни — банановото дърво. Дългата гирлянда на лианата, увита около високите му клони, висеше от единия до другия край на поляната й отново се мушваше в гората.

— Да се спрем ли най-после? — запита Маноел.

— Не, в никой случай! — извика Бенито. — Не, докато не стигнем края на лианата.

— Обаче — забеляза Миня — скоро ще трябва да мислим за връщане!

— Ох, мила господарке, да продължаваме, да продължаваме още! — замоли се Лина.

— Напред и все напред! — добави Бенито.

И тези вироглавци се вдълбочиха още по-навътре в гората, която, вече по-рядка, им позволяваше да се придвижват по-лесно.

При това лианата завиваше на север, като че искаше да се върне към реката. Сега не им беше толкова трудно да я следят По-нататък, понеже така се приближаваха до десния бряг, по Който после лесно можеха да се изкачат.

След четвърт час всички се спряха в дъното на един дол, пред малък приток на Амазонка. Но през този поток беше прехвърлен мост от лиани, направени от „бежукос“, съединени помежду си с преплетени клони. А тяхната лиана, разделяйки се на две разклонения, му служеше за парапет и така минаваше от единия на другия бряг.

Бенито, който през цялото време вървеше напред, вече бе тръгнал по клатещата се площадка на това растително мостче.

Маноел понечи да спре сестра му.

— Чакайте, чакайте, Миня! — каза той. — Нека Бенито се отдалечи, щом иска, ние ще го чакаме тук.

— Не! Елате, елате, мила господарке, елате! — завика Лина. — Не бойте се! Лианата изтънява. Ще я проследим и ще й намерим края!

И без да се колебае, младата мулатка се впусна смело подир Бенито.

— Какви са деца! — рече Миня. — Елате, скъпи Маноел! Трябва да ги последваме!

И ето, всички минаха мостчето, което се клатеше над дола като лодка, и се вдълбочиха отново под свода от големи дървета.

Но не бяха вървели и десет минути, следвайки безкрайната лиана по посока на реката, и всички се спряха, този път не без причина.

— Стигнахме ли най-после края на тази лиана? — запита Миня.

— Не — отговори Бенито, — но трябва да вървим внимателно! Гледайте!…

И Бенито посочи лианата, която, скрита в клоните на един висок фикус, се клатеше от силни тласъци.

— Кой прави това? — запита Маноел.

— Може би някакво животно, до което трябва да се приближаваме предпазливо!

И като приготви пушката си за стрелба, Бенито им даде знак да не мърдат, а сам той пристъпи десет крачки напред.

Маноел, двете девойки и негърът останаха заковани на местата си.

Изведнъж Бенито нададе вик и видяха как се впусна към едно дърво. Всички се втурнаха нататък.

Пред очите им се разкри неочаквана и не твърде приятна гледка.

На края на гъвкавата като въже лиана, на която беше завързана примка, се мяташе обесен човек, и клатенето се дължеше на конвулсиите, които го разтърсваха все още в последната му агония.

Но Бенито се хвърли към нещастника и с един замах на ловджийския си нож преряза лианата.

Обесеният се строполи на земята. Маноел се надвеси над него, за да му окаже първа помощ и да го съживи, ако все още не беше късно.

— Горкият! — шепнеше Миня.

— Господин Маноел, господин Маноел — завика Лина, — той диша. Сърцето му бие! Трябва да го спасим!

— Ей богу, вярно — отвърна Маноел, — но мисля, че още малко и щяхме да закъснеем.

Обесеният беше мъж на тридесетина години, бял, доста зле облечен, твърде измършавял и явно много изстрадал.

На земята в краката му се търкаляше празна манерка и билбоке 22 22 Билбоке — тояжка с вдлъбнат горен край за улавяне на топка, която се подхвърля във въздуха — Б.пр. от палмова дървесина, за която беше вързана с канап глава на костенурка вместо топка.

— Обесил се, обесил се — повтаряше Лина, — и още толкова млад. Какво ли е могло да го подтикне към това?

Но благодарение на грижите на Маноел клетникът скоро се съвзе, отвори очи и изохка така силно и неочаквано, че уплашената Лина на свой ред изписка.