— Завинаги! — повтори Миня и тази дума се изтръгна така естествено от нея, че Лина прихна да се смее още по-силно.
Признателният поглед на Маноел възнагради девойката за словесната прямота.
— Ако вървим, ще говорим по-малко. Затова на път! — провикна се Бенито, за да избави сестра си от неудобно положение.
Но Миня не бързаше.
— Момент, братко! — каза тя. — Ти видя, че бях готова да те послушам! Ти искаше да ни накараш да забравим какви сме с Маноел, за да не разваляме разходката ти! Е, сега пък аз ще те помоля нещо, за да не разваляш моята разходка! Щеш-нещеш, харесва ли ти или не, обещай ми, Бенито, лично ти да забравиш…
— Какво да забравя?…
— Да забравиш, че си ловец, господин братко!
— Как! Нима ми забраняваш?…
— Забранявам ти да стреляш по всички тези очарователни птици, тези папагали, касици и куруку 20 20 Куруку — вид катерливи птици, обитаващи най-горещите области на Америка. — Б.пр.
, които летят така весело из гората! Същата забрана важи и за дребния дивеч, който днес не ни е нужен! Виж, ако някой кугуар, ягуар или Друг хищник се приближи много, тогава ти разрешавам да стреляш.
— Но… — понечи Бенито.
— В противен случай улавям Маноел под ръка и избягваме, загубваме се, и ти ще трябва да ни гониш!
— А на теб ти се иска много да откажа, нали? — възкликна Бенито, поглеждайки приятеля си Маноел.
— Не ще и дума! — отвърна младият човек.
— Тогава не! — извика Бенито. — Няма да откажа. Ще се подчиня напук на теб! Да вървим!
И четиримата, следвани от негъра, навлязоха под тези прекрасни дървета, които с гъстия си листак пречеха на слънчевите лъчи да стигат до земята.
Няма нищо по-великолепно от тази част от десния бряг на Амазонка. Тук в живописно безредие се извисяват толкова различни дървета, че на площ от четвърт квадратна левга могат да се наброят до сто вида от тия растителни чудеса. При това всеки лесничей лесно би забелязал, че никога дървар не е замахвал тук със секира. Дори след изсичане преди много векове още би личала рана. Даже ако новите дървета са от сто години, гората пак не би имала първоначалния си вид главно поради тази особеност, че би се изменила породата на лианите и другите паразитни растения. Това е любопитен признак, в който местният жител не може да се излъже.
И тъй, веселата компания се провираше през високата трева, храстите и подлеса, като бъбреше и се смееше. Когато храсталакът станеше много гъст, негърът отпред пробиваше път със своя секач и разпъждаше хилядите птици.
Миня с право се застъпваше за целия този малък крилат свят, който пърхаше сред листака нависоко. Тук се срещаха най-красивите представители на тропическото птиче царство. Зелените папагали и кресливите ари изглеждаха като естествени плодове на тези исполински дървета. Колибрите в цялото им многообразие — синебради, рубинено-топазови, тизаури с дълги раздвоени опашки — приличаха на откъснати цветя, които вятърът мяташе от клон на клон. Косове с оранжева перушина, поръбена с кафява ивица, позлатени отстрани смок-вари, черни като врани сабии смесваха свирнята си в оглушителен концерт. Тукани раздробяваха с дългите си човки златистите гроздове на гуиририте. Зелените бразилски кълвачи клатеха малките си главици с пурпурни точици. Всичко това обайваше окото.
Но целият този свят млъкваше и се изпокриваше, когато във върхарите на дърветата заскърцваше като ръждясал ветропоказател „alma de gato“ — „котешка душа“, вид светлочервеникав ястреб. Той се рееше гордо, разперил дългите бели пера на опашката си, но бягаше страхливо, щом в небесата се появеше „gaviao“, големият орел със снежнобяла глава, страшилище за цялото крилато население на горите.
Миня показваше на възхитения Маноел тия природни чудеса, конто той не би намерил в първобитната им простота в по-цивилизованите източни провинции. Маноел слушаше девойката повече с очи, отколкото с уши. Пък и крясъците и песните на тези хиляди птици бяха понякога толкова пронизителни, та не можеше и да я чува. Само звънкият смях на Лина беше достатъчно силен, за да надмогне с веселите си ноти това къткане, цвърчане, бухане, свирене и гугукане от всякакъв произход.
За един час изминаха не повече от една миля. Отдалечавайки се от бреговете, дърветата придобиваха друг вид. Животинският свят се проявяваше вече не на земята, а на шестдесет-осемдесет фута над нея, където по високите клони сновяха и се гонеха стада маймуни. Тук-там конусовидни снопове слънчеви лъчи проникваха в подлеса. Всъщност в тия тропически гори светлината като че ли не е необходима за тяхното съществуване фактор. Въздухът е достатъчен за развитието на тези дървета и растения, големи и малки, а всичката топлина, нужна за разпространението на соковете им, те черпят не от околната атмосфера, а от самата почва, в която тя се натрупва като в огромен калорифер.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу