Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Всичко туй Жоам Гарал знаеше от опит и именно това явление възнамеряваше да използува, за да спусне жангадата на вода, след като за удобство я построи на самия речен бряг. Всъщност средното равнище на Амазонка се колебае, като в максимума си може да се покачи до четиридесет фута, а в минимума да спадне до тридесет. А тази разлика улесняваше много работата на Гарал.

Строежът започна незабавно. Дънерите бяха подредени на широкия бряг както по големина, така и по плаваемост, която също трябваше да се има пред вид. Защото между тези тежки и яки дървета се срещаха и такива, чиято относителна плътност беше почти равна на плътността на водата.

Дънерите от първия ред не трябваше да бъдат прилепени един до друг. Оставяха помежду им малка пролука и ги съединяваха с напречни греди, които осигуряваха здравината на цялото. Гредите връзваха една за друга с въжета от пиасава, здрави като конопените. Това въже, което се прави от влакна на особен вид палма, много разпространена по бреговете на реката, се използува широко в цялата страна. Пиасавата плава над водата, не се просмуква и не потъва, а производството й е много евтино, тъй че поради всички тези причини е ценен материал, станал вече предмет на търговията със Стария свят.

Върху този двоен ред дънери и греди поставиха дъски и талпи, които трябваше да образуват пода на жангадата, издигнат на тридесет инча над водолинията. Тук бе струпай дървен материал за значителна сума, и това е напълно естествено, като се има пред вид, че този сал беше дълъг хиляда фута и широк шейсет, тоест имаше площ от шейсет хиляди квадратни фута. В действителност по течението на Амазонка щеше да се понесе цяла гора.

Тези строителни работи се вършеха под изричното ръководство на Жоам Гарал. Но когато завършиха, възникна въпросът за обзавеждането; той бе поставен на всеобщо обсъждане, на което поканиха дори добрия Фрагозо.

Но преди това нека опишем с няколко думи новото му положение във фазендата.

От деня, когато бе приет от гостоприемното семейство, бръснарят се чувствуваше щастлив като никога в живота си. Жоам Гарал му предложи да го заведе до Пара, където той всъщност отиваше, когато тази лиана „го сграбчила за шията — както се изрази сам — и го приковала на място!“ Фрагозо прие и благодари за всичко от цялото си сърце и оттогава в знак на признателност се стараеше да бъде всячески полезен. Пък и беше много схватлив момък, както се казва — „всичко му идеше отръки“, сиреч умееше да прави всичко-, и то добре да го изпипа. Весел като Лина, винаги с песен на уста, пълен с остроумие и шеги, той скоро стана любимец на всички.

Но той се смяташе най-задължен на младата мулатка.

Добре ви е хрумнало, госпожице Лина — повтаряше той непрекъснато, — да играете на „лиана-пътеводителка“! Ах, хубава игра наистина, макар че, разбира се, не винаги на края й се намира беден бръснар.

— Просто имате късмет, господин Фрагозо — отговаряше Лина през смях, — уверявам ви, вие не ми дължите нищо!

— Какво, нищо ли! Ами че аз ви дължа живота си и ми се ще да го удължа с още стотина години, за да трае признателността ми повече! Знаете ли, никак не ми е по вкуса да се беся! Опитах по необходимост! Но като размислих, реших, че е по-добре да умра така, отколкото от глад, и преди да свърша окончателно, да се поднеса за храна на зверовете! Така че тази лиана ни свърза и каквото и да разправяте…

Обикновено разговорът продължаваше в шеговит тон. Но в душата си Фрагозо беше много признателен на младата мулатка, че спасяването му е станало по неин почин, а Лина никак не оставаше равнодушна към излиянията на този добър момък, много прям, чистосърдечен и с приятна външност, досущ като нея. Приятелството им даваше повод на Бенито, на Старата Сибела и на много други понякога да подхвърлят шеговито: „Аха! Аха!“

Но да се върнем на жангадата. След разискванията решиха да се настанят там колкото е възможно по-добре и по-удобно, защото пътуването щеше да продължи няколко месеца. Семейство Гарал се състоеше от бащата, майката, дъщерята, Бенито, Маноел и прислужничките им, Сибела и Лина, които трябваше да заемат отделно помещение. Към това малко общество следваше да се добавят четиридесет индианци, четиридесет негри, Фрагозо и лоцманът, комуто щеше да бъде поверено управлението на жангадата.

Този многоброен екипаж едва стигаше за обслужването на сала. Защото жангадата трябваше да лъкатуши по завоите на реката, между стотиците острови и островчета, които я задръстват. И макар че течението на Амазонка щеше да бъде нейният двигател, то не можеше да направлява посоката на движението. Затова бяха необходими тези сто и шейсет ръце — да работят с дълги канджи, за да държат огромния сал на еднакво разстояние от двата бряга.