Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Най-напред се заловиха с построяването на господарската къща в задната част на жангадата. Тя беше стъкмена така, че да има пет стаи и обширна трапезария. Една от тези стаи беше предназначена за Жоам Гарал и жена му, друга — за Лина и Сибела, близо до господарките си, трета — за Бенито и Маноел. Миня щеше да има отделна стая с не по-малко удобства.

Тази главна жилищна постройка бе грижливо скована от наредени като керемиди дъски, добре напоени с кипяща смола, която ги правеше абсолютно непромокаеми. Страничните и фасадните прозорци я изпълваха с весела светлина. Откъм лицето се отваряше входната врата, водеща към общия салон. Лека веранда, легнала на гъвкави бамбукови подпори, предпазваше предната част от прякото действие на слънчевите лъчи. Всичко това беше боядисано в светла охра, която отразяваше, а не поглъщаща топлината и осигуряваше във вътрешността средна температура.

Но като свърши, както се казва, „грубата работа“, изпълнена по плановете на Жоам Гарал, намеси се Миня.

— Татко — рече тя, — сега, когато благодарение на твоите грижи имаме подслон и покрив над главата си, позволи ни да подредим това жилище по наш вкус. Отвън то принадлежи на теб, ала вътре е наше. Ние с мама искаме да бъдем така, че все едно къщата ни при фазендата пътува с нас, за да чувствуваш, че не си напуснал Икитос!

— Прави каквото желаеш, Миня — отговори Жоам Гарал с тъжната усмивка, която се явяваше понякога.

— Ще бъде очарователно!

— Разчитам на твоя добър вкус, мила дъще!

— И това ще ни прави чест, татко! — отвърна Миня. — То е нужно за тази красива страна, през която ще минем, тази страна, която е наша и където ти ще се върнеш след толкова дълго отсъствие!

— Да. Миня, да. — отговори Жоам Гарал. — Все едно че се връщаме от изгнание… доброволно изгнание! Така че прави каквото щеш, дъще! Каквото и да направиш, аз предварително одобрявам всичко.

Така на Миня и на Лина, към които трябваше охотно да се присъединят Маноел, от една страна, и Фрагозо, от друга, се падна задачата да подредят жилището. С малко въображение и-художествен усет те можеха да свършат много добра работа.

Първо, естествено, вътре бяха настанени най-хубавите мебели от фазендата. След пристигането си в Пара щяха да ги върнат обратно с някаква егаритеа по Амазонка: маси, бамбукови кресла, тръстикови канапета, етажерки с дърворезба — всичко това, съставляващо приветливата мебелировка на един дом в тропическата зона, бе разположено с вкус в плаващата къща. Освен помощта на двамата млади мъже в тази подредба, се чувствуваше и женската ръка. Не мислете, че дъсчените стени останаха голи! Не, те се скриха под тапети с най-приятен вид. Само че тези тапети, направени от кори на ценни дървета, бяха „тутури“, които изпъкваха на широки гънки, като броката и дамаската — най-меките и най-скъпи тъкани в съвременната мебелировка. По пода на стаите чудно нашарени кожи от ягуар и дебели кожи от маймуна подлагаха под краката мекото си руно. На прозорците висяха няколко леки перденца от червеникавата коприна „сума-ума“. А възглавниците и дюшеците на леглата, увити в мрежи против комари, бяха напълнени с мекото и свежо влакно, получавано от растящото в горното течение на Амазонка памучно дърво.

Освен това навсякъде по етажерките и лавиците имаше изящни дреболийки, донесени от Рио де Жанейро или Белен-, ценени от Миня най-вече за това, че й ги беше подарил Маноел.

За няколко дни вътрешността на жилището бе напълно подредена и човек би помислил, че се намира в къщата на самата) фазекда. Едва ли някой може да си пожелае друго постоянно жилище — под красив покров от дървета, до брега на весело течаща река. Когато заплаваше между бреговете на тази голяма река, то нямаше да загрозява живописните места, покрай-които щеше да минава.

Трябва да добавим още, че това жилище пленяваше окото както отвътре, така и отвън.

Всъщност и там младите хора се бяха надпреварвали по вкус и въображение.

Къщата беше буквално обвита в листа от основите до-последните арабески на покрива. В сандъчета с питателен хумус, скрити под буйна зеленина, растяха гъсталаци от орхидеи, бромелии и пълзящи растения, целите обкичени с цвят. Дори стъбло на мимоза или на фикус не би било облечено в по-разкошна тропическа премяна! Колко чудно извиващи се клонки, колко червени поветици, златистожълти лози, разноцветни гроздове, преплетени пълзящи растения покриваха водоравните и отвесните подпорни греди на покрива, рамките на вратите! Всичко това се намираше в изобилие из горите около фазендата. Една огромна лиана свързваше помежду им всички тези паразитни растения; тя заобикаляше няколко пъти къщата, вкопчваше се за всичките й ъгли, обвиваше всички издатини, разклоняваше се, „братеше“, пускаше навсякъде лъкатушните си израстъци, така че нищо вече не се виждаше от къщата, която беше сякаш скрита под огромен цветен храст. Краят на тази лиана стигаше до самия прозорец на младата мулатка — нежно внимание, а кой беше инициаторът — лесно можем да се досетим. Като че ли дълга ръка й подаваше през капака на прозореца китка винаги свежи цветя.