Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

За да извършим описанието на жангадата, остава да споменем само две-три постройки от съвсем друг тип, които й придаваха много живописен вид.

При носа се издигаше колибата на лоцмана. Именно при носа, а не на кърмата, където обикновено е мястото на кормчията. Работата е там, че при тези условия на плаване нямаше нужда от кормило. Дори дълги весла, размахвани от сто яки ръце, не биха променили движението на сал с такава дължина. Жангадата можеше да се държи във фарватера 27 27 Фарватер — линия на най-голямата дълбочина и скорост на течението. — Б.пр. или, ако се отклонеше от него, да се измени посоката й само като се действува отстрани с дълги канджи или пръти, опирани в речното дъно. По същия начин тя можеше да се приближи до единия или другия бряг, ако по някава причина се наложеше да спре. Три-четири „уби“ и две пироги с целия им такелаж, намиращи се на борда, позволяваха да се поддържа лесно връзка с бреговете. Така че ролята на лоцмана се свеждаше до наблюдаване на фарватера на реката, на измененията в течението, на водовъртежите, които трябваше да се избягват, на удобните за закотвяне заливчета, а за тази цел мястото му беше и трябваше да бъде при носа.

Докато лоцманът ръководеше материалната част на тази огромна машина — може би имаме право да употребим този израз? — на едно друго лице се полагаше да бъде неин духовен ръководител — отец Пасаня, глава на икитоската мисия.

Такова набожно семейство като семейството на Жоам Гарал би трябвало с готовност да се възползува от този случай, за да вземе със себе си стария свещеник, когото уважаваше.

Отец Пасаня, тогава на седемдесет години, беше почтен човек, пропит с духа на евангелието, състрадателен и добър; в тези краища, където представителите на църквата не винаги дават пример на добродетелност, той се явяваше съвършен образец на тия велики мисионери, които са направили толкова много за цивилизацията сред най-дивите области на света.

От петдесет години отец Пасаня живееше в Икитос, в мисията, която оглавяваше. Всички заслужено го обичаха. Семейство Гарал много го уважаваше. Той бе венчал дъщерята на фермера Магалянс за младия служител, намерил прием във фазендата. Беше свидетел на раждането на децата им, бе ги кръстил, учил и се надяваше да даде и на тях брачната благословия.

Възрастта на отец Пасаня не му позволяваше вече да изпълнява трудната си свещеническа служба. Ударил бе часът да се оттегли. Един по-млад мисионер току-що го бе заместил в Икитос и сега той се готвеше да се върне в Пара, за да завърши там дните си в един от манастирите, предназначени за престарелите божи служители.

Какъв по-добър случай от тоя да слезе по реката с това семейство, което му беше като свое? Предложиха му да участвува в това пътуване и той прие, а когато пристигнеха в Белен, н ему щеше да се падне честта да венчае младата двойка Миня и Маноел.

Но макар че през време на пътуването отец Пасаня трябваше да сяда на семейната трапеза, Жоам Гарал реши да му построи отделно жилище, и бог е свидетел какви грижи положиха Якита и дъщеря й, за да му създадат удобства. Всъщност добрият стар свещеник никога не е бил така добре настанен в своя скромен презвитерски дом.

Но жилището беше недостатъчно на отец Пасаня. Той искаше да си има и параклис.

Ето защо точно в средата на жангадата построиха параклис, над който се извисяваше малка камбанария.

Наистина той беше тесен и не можеше да побере всички хора на сала, но в замяна на това богато украсен, и ако Жоам Гарал се чувствуваше на този сал като в предишното си жилище, то и отец Пасаня нямаше защо да съжалява за бедната си църква в Икитос.

Такова беше, прочее, чудното съоръжение, което трябваше да преплава по цялото течение на Амазонка. То стоеше там, на брега, в очакване самата река да го повдигне. А според изчисленията и наблюденията за равнището на водата, това нямаше да закъснее.

На 5 юни всичко беше готово.

Пристигналият предния ден лоцман, петдесетгодишен човек, разбираше добре от занаята си, но обичаше да си попийва. Въпреки това Жоам Гарал много го ценеше и няколко пъти вече го наемаше да кара салове до Белен, за което никога не се разкайваше.

Трябва впрочем да добавим, че Араужо — такова беше името му — виждаше много добре, когато няколко чаши силна гафия, сварена от сок на захарна тръстика, му избистряха погледа. Затова той никога не пътуваше без специалната си дамаджана, пълна с тази напитка, която жадно смучеше.