Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

След това дойде Токантиж, която поема водите на много речици от провинцията Гояс и през широко устие ги смесва с водите на Амазонка; после — Можу, сетне — селцето Санта Ана.

Цялата тази панорама на двата бряга се местеше величествено, без да спре нито за миг, като че някакъв хитроумен механизъм я въртеше отпред назад.

Сега многобройни плавателни съдове, спускащи се по реката — уби, егаритеи, вижилинди, пироги с всевъзможни форми, малки и средни каботажни корабчета от Долна Амазонка и в атлантическото крайбрежие — съпровождаха като конвой жангадата, сякаш лодки на някакъв огромен военен кораб.

Най-сетне отляво се появи Санта-Мария ди Белен ду Пара — „градът“, както го наричат в тоя край, с живописни редици бели многоетажни къщи, със сгушени под палмите манастири с камбанариите на катедралата и на църквата „Ностра-Сеньор ди Мерсед“, с цяла флотилия от шхуни, бригове и тримачтови кораби, които го свързват търговски със Стария свят.

Сърцата на пътниците от жангадата забиха силно. Най-после те наближаваха края на пътешествието си, което бяха смятали за недостижим. Когато арестуването на Жоам Дакоста ги задържа в Манао, тоест на половината от маршрута им, можеха ли да се надяват, че ще видят някога столицата на провинцията Пара?

Още същия ден, 15 октомври — четири и половина месеца след като бяха потеглили от фазендата Икитос — зад един рязък завой на реката се показа Белен.

За пристигането на жангадата се бе разчуло от няколко дни. Целият град знаеше историята на Жоам Дакоста. И чакаше този почтен човек! Готвеше най-сърдечно посрещане на него и на близките му!

И тъй, стотици лодки се устремиха към фермера и скоро на жангадата нахлуха всички, които искаха да приветствуват завръщането на сънародника си от толкова продължително изгнание. Хиляди любопитни — по-правилно би било да кажем хиляди приятели — се струпаха на плаващото село дълго преди то да достигне пристана си; но салът беше достатъчно голям и здрав, за да издържи цялото население на града.

И между тия, които се тълпяха така, беше госпожа Валдес, дошла с една от първите пироги. Майката на Маноел щеше най-сетне да прегърне новата си дъщеря, избраница на сина й. Ако добрата жена не бе могла да замине за Икитос, нали Амазонка бе донесла част от фазендата заедно с новото й семейство?

Преди да се свечери, лоцманът Араужо привърза здраво жангадата в дъното на едно заливче зад носа, на който се намираше арсеналът. Тук беше последният й пристан, последната й спирка след осемстотин левги плаване по голямата бразилска водна артерия. Тук заслоните на индианците, колибите на негрите, складовете, в които се съхраняваше ценен товар, щяха малко по малко да бъдат разглобени; после щеше да изчезне на свой ред и главната жилищна постройка, скрита под зелен губер от листа и цветя; а накрая — и параклисчето, чиято скромна камбана сега откликваше на гръмкия звън на беленските църкви.

Но преди това трябваше да се извърши една церемония на самата жангада: венчавката на Маноел и Миня и на Лина и Фрагозо. На отец Пасаня се полагаше да сключи тези два брака, конто обещаваха да бъдат толкова щастливи. Съпрузите щяха да получат брачната благословия в малкия параклис.

Той беше толкова тесен, че побираше само членовете на семейство Дакоста, но пък просторната жангада можеше да приеме всички, които желаеха да присъствуват на тази церемония, а ако поради големия наплив и тя се окажеше недостатъчна, реката предлагаше широкия си стъпаловиден бряг на тази доброжелателна тълпа, жадуваща да приветствува човека, който с блестящото си оправдание бе станал герой на деня. Двете сватби се състояха на другия ден, 16 октомври, при голяма тържественост.

От десет часа сутринта през този прекрасен ден жангадата започна да приема тълпата сватбари. На брега се виждаше и почти цялото население на Белен, стълпило се там в празничното си облекло. Реката беше задръстена от лодки, пълни с любопитни, които бяха наобиколили огромния сал, и водите на Амазонка буквално чезнеха под тази флотилия, разгърнала се чак до левия бряг.

Първият удар на камбаната в параклиса послужи като сигнал за радост. Беленските църкви откликнаха веднага на камбаната от жангадата. Корабите в пристанището се окичиха със знамена до върха на мачтите, и чуждестранните флагове приветствуваха бразилското знаме. Отвред екнаха пушечни залпове, но тези радостни гърмежи не можеха да заглушат гръмогласното „ура“, раздиращо въздуха от хиляди гърла!